Айзък Азимов - Роботите на зората

Частите от крайбрежните ивици, които виждаше, му бяха непознати. Дали аврориански или земни, той не можеше да прецени.

Откъде, тогава, идваше тази несигурност? Когато заминаваше за Солария, той нито за миг не се усъмни в крайната точка на пътуването си; нито за миг не допусна, че може да го връщат на Земята. Е, тогава, наистина, заминаваше с ясно определена задача и имаше реални шансове за успех. Сега му се струваше, че няма никакъв шанс.

Тогава, може би си въобразяваше целия този заговор, защото му се искаше да се върне на Земята.

Несигурността в него започваше да живее свой собствен живот. Той беше безсилен. Втренчил се беше в Аврора с почти маниакална настойчивост, неспособен да се върне към действителността в каютата.

Аврора се движеше и бавно се завърташе…

Бейли гледаше вече от доста време, за да забележи това. Докато наблюдаваше Космоса, всичко му изглеждаше неподвижно като нарисуван декор — безмълвна и статична картина от светли точки. Впоследствие се беше появило и едно малко полукълбо. Дали именно тази неподвижност не го предпазваше от пристъп на агорафобия?

Сега, обаче, той виждаше как Аврора се движи и си даде сметка, че корабът се спуска спираловидно надолу преди да кацне. Облаците се устремяваха нагоре…

Не, не бяха облаците — корабът се спускаше спираловидно надолу. Корабът се движеше. Той се движеше. Изведнъж Бейли почувства собственото си присъствие. Той се носеше надолу през облаците. Падаше, незащитен, през редкия въздух върху твърдата земя.

Гърлото му пресъхна; дишаше все по-трудно. Отчаяно си помисли: „Ти си на закрито. Стените на стаята са около теб.“

Но не усещаше никакви стени.

Помисли си: „Дори и да не са стените, ти пак си защитен. Покрит си с кожа.“

Но не усещаше никаква кожа.

Усещането беше далеч по-лошо от това, да си просто гол — той беше личност без съпровод, с напълно разголена същност, една жива точка, един уникат, заобиколен от откритото и безкрайно пространство. И падаше.

Поиска да изключи устройството, сви юмруци върху края за управление, но не последва нищо. Нервните му окончания реагираха толкова ненормално, че автоматичното притискане от волевото усилие не се задейства. Той нямаше воля. Очите му не искаха да се затворят, юмруците да се свият. Беше обзет и хипнотизиран от ужас, парализиран от страх.

Усещаше само облаците пред себе си, бели… не съвсем бели… избелели… с леко златисто-оранжев оттенък…

И тогава всичко посивя — и той потъна. Не можеше да диша. Отчаяно се мъчеше да отвори задавеното си гърло, да извика Данил за помощ…

Не можеше да издаде нито звук…

Бейли дишаше така, като че ли току-що беше скъсал лентата в края на дълго надбягване. Стаята изглеждаше изкривена, а под лакътя си усети нещо твърдо.

Разбра, че лежи на пода.

Жискар седеше до него на колене и стискаше в ръката си (твърда и малко студена) юмрука на Бейли. Вратата на каютата, която Бейли виждаше зад рамото на робота, зееше отворена.

Бейли разбра какво се е случило и без да пита. Жискар е хванал безпомощната човешка ръка и я е притиснал към края за управление на астросимулатора. Ако не го беше направил…

Данил също беше там, склонил лице до лицето на Бейли. То изразяваше нещо, което би могло да се оприличи на болка.

— Нищо не казахте, колега Илайджа. Ако бях доловил по-бързо притеснението ви…

Бейли се опита да махне с ръка, в знак, че това няма значение. Все още не можеше да проговори.

Двата робота изчакаха, докато той направи слабо движение, за да се изправи. Моментално беше подхванат на ръце и вдигнат. Сложиха го да седне в един стол и Жискар измъкна внимателно устройството от ръката му.

— Скоро ще се приземим — каза Жискар. — Мисля, че астросимулаторът няма да ви трябва повече.

— По-добре да го махнем — мрачно добави Данил, — за всеки случай.

— Чакай! — извика Бейли. Гласът му хриптеше и той не беше убеден, че думите му се разбират. Пое дълбоко въздух, леко прочисти гърло и повтори: — Чакай! — после добави: — Жискар!

Жискар се обърна.

— Сър?

Бейли не заговори веднага. Сега, когато Жискар знаеше, че са го повикали, щеше да чака дълго, може би до безкрайност. Бейли опита да събере акъла си. Агорафобия, или не, обаче той все още не беше сигурен, къде отива. Тази несигурност го беше обзела в началото и вероятно беше засилила агорафобията.

Трябваше да разбере. Жискар не можеше да лъже. Един робот не можеше да лъже — освен ако изрично не го бяха инструктирали. А защо да инструктират Жискар? Данил беше придружителят на Бейли. Данил трябваше неотлъчно да го следва. Ако трябваше да се излъже, това би било работа на Данил. Жискар беше просто автомат за хващане и носене, един телохранител на вратата. Сигурно са решили, че няма защо да си правят труда да инструктират и него в лабиринта от лъжи.