Лоис Бюджолд - Криожега

Джин грейна.

— Имате ли си много животни?

— Да, обичайните внесени от Земята видове плюс местната екосистема. Макар че в местната фауна преобладават дребните животни и най-вече насекомите. По-големи същества има само в моретата.

— Хората ходят ли за риба?

— В морето — не. В зарибените езера — да. Повечето бараярски животни и растения са отровни за хората.

Джин кимна вещо.

— Тук пък открили предимно микроорганизми, и то само около екватора. Смята се, че именно там се е появил кислородът преди последното голямо заледяване. Засадили много земни растения по пътя на топящите се глетчери, северно и южно от екватора. Но животните са малко.

— Кибу-дайни прилича на Комар — това е втората планета от нашата империя — обясни Майлс. — Студен свят, подложен на бавно тераформиране. Сергияр — това е третата планета — сигурно би ти харесал. Има си напълно развита естествена екосистема и много удивителни животни, или така поне казва майка ми. Колонизиран е само преди едно поколение и учените още не са описали всички живи организми.

Джин го гледаше запленен и Майлс реши, че току-що се е издигнал в очите му. Може би в неговия свят рядко се срещаха възрастни, с които да водиш смислен разговор? Особено ако „смислен“ се равнява на „зооложки“.

— Сигурно нямаш кафе. Или чай — каза Майлс, без да храни големи надежди.

Джин поклати глава.

— Не. Но имам две мехурчета кола. — Втурна се отново към рафтовете и се върна с две пластмасови мехурчета за безалкохолни напитки с пъстра опаковка. — Обаче са топли.

Майлс взе едното, примижа да разчете ситния шрифт на съдържанието — отвратителен бъркоч от евтини захари и химикали — и реши, че стомахът му няма да го понесе преди закуска дори сред химикалите да имаше кофеин. „Виж ти, кога стана толкова претенциозен, милорд ревизор?“ Или толкова стар , може би? Яйца, хляб и вода бяха достатъчно предизвикателство за чувствителния му стомах, така че той поклати глава и остави мехурчето.

Яйцата къкреха на слаб огън. Майлс се огледа и каза:

— Интересно място е това. Не прилича на местата, където ни водиха. — И нищо чудно, щом туристическите обиколки се организираха от криокорпорациите. — Още колко души живеят тук?

Джин сви рамене.

— Сто… двеста? Не съм сигурен. Сузе-сан трябва да знае.

Майлс вдигна вежди.

— Толкова много! — Явно умееха да се сливат с пейзажа. Но пък дискретността беше жизненоважна за една нелегална комуна от самонастанили се. — Ти как се озова тук?

Ново свиване на раменете.

— Ами, случайно. Бях легнал да поспя в един парк и двама от тукашните ме видели. Обикаляли кофите, а намериха мен.

Нещо като местна традиция, изглежда.

— Семейството ти също ли е тук?

— Не.

Необичайно лаконичен отговор от иначе приказливото дете. Приказливо… или самотно?

— А къде е?

— Баща ми е мъртъв. — Кратко колебание. — Мама е замразена.

На тази планета разликата между двете понятия беше значително по-голяма от обичайното.

— Братя и сестри?

— Имам по-малка сестра. Някъде. При роднини .

Последната дума я каза с презрение. Майлс овладя лицевите си мускули и запази приканващо мълчание.

— Много беше малка, затова не я взех с мен — продължи Джин, сякаш се оправдаваше. — А и изобщо не разбираше какво става.

— А какво, хм… ставаше?

Джин сви отново рамене, после скочи.

— О, яйцата са готови!

Значи момчето беше сирак? Беглец? Или и двете? Социалните грижи и законите за защита на децата на Кибу-дайни, изглежда, бяха типични за технологично развитите планети, макар че едва ли можеха да се мерят с неумолимите стандарти на колонията Бета, да речем. Джин беше истинска загадка, но не и най-неотложната сред многото, които се боричкаха за вниманието на Майлс в момента.

Джин търкулна горещите яйца в чиниите, като се погрижи гостът да получи специалното кафяво на Вейка и едно от белите. Майлс понечи да възрази за двойната порция, но навреме се сети, че така само ще обиди малкия си домакин. Джин му подаде пакетче сол с логото на някакво заведение, наречено „Кафенето на Аяко“, хляба си разделиха, а от шишето пиха и двамата.

— Страхотно — каза Майлс с пълна уста. — По-пресни яйца не съм ял.

Джин се усмихна доволно.

Майлс преглътна и продължи:

— Спомена, че някой от вашите хора тук имал комтабло? Дали ще ми позволят да го използвам?

— Сузе-сан — отвърна Джин. — Може и да позволи. Ама трябва да я попитате сутрин, когато не е толкова сърдита. — После добави неохотно: — Мога да ви заведа при нея.