Лоис Бюджолд: Криожега

Майлс се наведе към парапета и проточи врат. Покрай другите си задължения бараярският полковник беше и главен офицер за свръзка към ИмпСи на тази главна станция за трансфер. Майлс беше работил с него и преди, но по-често си бе имал вземане-даване с предшествениците му. Полковникът вдигна поглед, видя Роик, после и Майлс, даде им знак да чакат на масата и тръгна към асансьорите в дъното на алеята.

— Нас, обзалагам се. Или мен в частност. — В ИмпСи без съмнение знаеха кога пристига корабът им.

— Теб, надявам се — каза Марк. — Разговарял съм няколко пъти с него. Останах с впечатлението, че ми няма доверие.

— Той всъщност е доста космополитен като за бараярец — каза Майлс. — Един от „новите хора“ на татко. По дяволите, горещо се надявам, че не ми носи поредната задача.

Мисълта беше крайно неприятна и абсолютно неудържима. Ако някой нов горски пожар, касаещ бараярските интереси, беше избухнал в тукашното кьоше на възлената връзка… какво пък, един от най-изтъкнатите пожарникари на Грегор така или иначе е наблизо. Майлс изкриви болезнено устни. „Не, вече изгасих един пожар! Искам да се прибера вкъщи!“

— Странно — каза Роик, смръщил замислено вежди. — Не помня да съм го виждал с униформа преди.

И Майлс не помнеше.

— Така е. Винаги се носи по местната мода, гледа да се слее с тълпата.

Не и днес. Ворвента беше с униформата в горско зелено — куртката с високата яка и с всички нашивки и отличия, панталоните с червения кант, напъхани в лъснати като огледало високи ботуши. По-неподходящо за една космическа станция облекло Майлс трудно можеше да си представи.

— Като картинка е проклетникът, виж го само. Какво ли става?

— Ей сега ще разберем — каза Марк и се завъртя на стола си към офицера, който идваше към тях между масите.

Ворвента забави крачка. Лицето му остана непроницаемо. Спря до масата им, кимна мрачно на Марк и Роик, тракна с токове, изпъна гръб и козирува официално на Майлс, макар той да не носеше униформа, освен ако сивият му костюм не минаваше за такава.

После с прегракнал глас каза:

— Граф Воркосиган, сър?

Веднъж Марк беше прострелял човек с невроразрушител; видял беше как очите се оцъклят празни, когато мозъкът зад тях умира, изпържен от заряда. По някаква причина този черен спомен изплува на повърхността, когато съобщиха на Майлс за смъртта на баща им. Нямаше пукот на оръжие; само три тихи думи.

Чак след часове — трескавите часове, през които се опитваха да променят плановете си за пътуване — Марк осъзна, че е станал свидетел на истината. Сякаш впрегнат в тандем с негово графско височество баща си, лорд Воркосиган също бе умрял в онзи миг, когато старият живот се отцеди заедно с цвета от лицето му.

Граф Воркосиган гледаше лицето си в огледалото.

— Мамка му.

„Мамка му. Мамка му. Мамка му…“

— Добре ли сте, милорд? — извика Роик от каютата на бързия куриер.

— Естествено, че не съм добре, идиот такъв! — озъби се Майлс, а после добави тихо: — Извинявай. Извинявай. Имам чувството, че някой ми е изсмукал мозъка и в главата ми има само прекъснати жици, които стърчат от гръбнака. Боже. Защо сме се разбързали сега? Вече е толкова късно.

— Графинята, ъъ, вдовстващата гра… майка ви ви чака на Сергияр.

— А — каза графът. — Да. — А после: — Извинявай.

— Ще стигнем навреме, милорд.

Не Корделия го откри, но тя взе решението. Мозъчен аневризъм, топъл следобед, два изгубени часа, докато прислугата разбере, че белокосият мъж не просто е заспал във фотьойла си, както често правеше напоследък след обяд.

Гласът на Майлс, накъсан:

— Не можеше ли да повикаш екип за криоподготовка, въпреки…? Технологията се развива непрекъснато…

— И да се събуди без спомени, душата му — на парцали? Той сам ми го каза веднъж — никой не би искал живот на такава цена.

Или да се събуди с товара на непокътнатите си спомени — ужас не по-малък от другия. Можеше ли Майлс да разбере?

„Мичман Дубауер, съжалявам.“

Държавното погребение се проточи цяла мъчителна седмица. Иван гледаше как Майлс се качва на подиума да произнесе похвалното слово. Грегор му беше заел най-добрите си писачи на речи; Майлс бе редактирал написаното. Въпреки това Иван затаи дъх, когато Майлс стисна листовете в юмрук, готов да ги хвърли и да излее мъката със свои думи.