Лоис Бюджолд - Криожега

— Нека видим как ще се развият нещата. Докато дойде време за Зимния празник, може вече да разполагаме с предварителни резултати. Или пък не.

Покрай кафенето минаваха хора и немалко от тях обръщаха глави да позяпат двамата чудати близнаци, отпуснали се в еднакви пози на срещуположни столове. Майлс измери с поглед своя клонинг и за пореден път го полазиха тръпки на изумление.

— Какво? — каза Марк и килна подканящо глава. Явно нямаше нищо против да се позабавлява с прословутото многословно красноречие на своя прототип-брат.

— Мислех си за чичото, когото никой от нас не познава. По-големият брат на баща ни, който бил убит при същото нападение, което ни лишило и от бараярската ни баба — онова от първите дни на гражданската война, подпалена от Лудия Юри. Бил е петнайсетинагодишен, ако не греша. Та мислех си колко е странно, че аз имам брат, за чието съществуване разбрах едва когато пораснах, а баща ни е имал брат, за когото всички вече са били забравили, когато той е пораснал. Когато ти пълнеха главата с факти за Бараяр, споменаха ли изобщо за него?

Марк вдигна рамене.

— Само като име. Така де, защо да губят време за някакъв покоен чичо, когато има толкова други, по-важни неща?

— Кажи-речи и аз знам само името му. Татко не обича да говори за това. Онзи период от живота му е бил особено болезнен, разбира се. Ако с Карийн дойдете за Зимния празник, с теб можем да се съюзим и с общи усилия да изцедим малко повече информация от графа. Защото… виждаш ли, татко сигурно е единственият останал жив човек, който знае нещо за него.

Марк кимна.

— Става. Ако дойдем. Може да се окаже интересно. Или зловещо.

— Или и двете. Понякога си мисля колко различно биха се стекли обстоятелствата, ако той беше оцелял. Първо, баща ни никога не би станал граф. Не би го добутал и до лорд Воркосиган дори, ако брат му се беше сдобил с наследник, преди дядо ни да почине. Цял живот щеше да си остане лорд Арал.

— Но бас държа, че пак щеше да направи военна кариера — каза замислено Марк.

— Може би. Или пък, свободен от отговорностите за графството, щеше да се разбунтува. Да отхвърли традиционната военна кариера на по-малките синове и да се захване с нещо друго. Да бъде някой друг.

— Да бе — измърмори Марк.

Майлс опипа холокубчето в джоба си. Нямаше смисъл да го вади и да го показва на Марк, защото вече го беше направил. Два пъти.

— С Карийн планирате ли вече деца? Или сватба поне? — добави Майлс след кратка пауза. Неофициалното съжителство на тези двамата, което не би направило впечатление никому на колонията Бета, се беше оказало труден хап за родителите на Карийн — бараярци до мозъка на костите, — но след първите няколко години майка й и баща й, изглежда, се бяха примирили. А и Карийн имаше три по-големи сестри, всичките омъжени и поне с по едно дете, така че на нея й беше спестен семейният натиск, приложен, да речем, върху Майлс.

— Децата ме плашат — призна Марк. — Ти си се учил на родителство от баща ни, а аз какво имах — луд комарски терорист, който през цялото време се опитваше да ме превърне в теб.

— Татко също вложи немалко време да ме превърне в мен… — каза Майлс. — Но това май е друго.

Марк изсумтя.

— Друго е я.

„Вече можем да се шегуваме с това безумие — помисли си Майлс, доволен и донякъде изумен. — Дълъг път изминахме ние двамата.“

— Нали Карийн ще ти е съродител — каза на глас. — А тя е един от най-здравомислещите хора, които познавам.

— Това е така — призна Марк. — Ами ти, какъв е твоят най-голям страх сега, когато вече си татко?

— Какво ще стане… — Майлс подръпна косата си и изкриви очи нагоре в опит да зърне издайническите бели косми, но подстрижката му беше твърде къса за тази цел. — Какво ще стане, ако децата ми открият, че аз всъщност не съм голям човек, в смисъл — зрял? Дали ще са ужасно разочаровани, как мислиш?

Този път Марк се разсмя с глас. Чудесен звук, помисли си Майлс, и се ухили жално на брат си.

— Мисля, че жена ти вече е наясно с това — отговори Марк.

— Боя се, че си прав. — Майлс потърка устни. — Хм. А дали Ворлинкин и мадам Сато ще се съберат?

— Откъде да знам?

— Стори ми се, че съзирам издайнически блясък в неговите очи. За нея не съм толкова сигурен… — Което го изпълни с дружеско чувство на съпричастие към Ворлинкин. Ситуацията му беше позната. Дано консулът извади късмет.

Роик се напрегна, вперил поглед към търговската алея долу.

— Какво? — каза Майлс.

— Онова там е полковник Ворвента — отговори Роик. — Какво търси тук?