Бърнард Бекет: Генезис

— Разумът е неведома, сложна сила, Анаксимандър. Ние от Академията те уверяваме, че го разбираме. Ние внимателно ръководим репродуцирането и обучението, за да сме сигурни, че ще просъществува най-хубавият от всички възможни светове. Истината обаче е, че задачата ни е неизпълнима. Арт не е познавал разума си по-добре, отколкото създателите му познавали своя. Знаем как да създадем разум, така е, ала сме много далеч от способността да го разбираме. Налага се да ви убеждаваме в противното, за да живеете спокойно и сигурно, докато ние, посветените в истината, се измъчваме от страхове. Философът Уилям декларирал, че програмата му е изградена върху две ненарушими правила. Никой орангутан не е способен да нарани умишлено друго мислещо създание и никой орангутан няма да пожелае да се репродуцира. Лишени от най-големите слабости на човешкия род, ние живеем в хармония, непостижима за останалите форми на живот на планетата. Както знаеш, обичаме да се хвалим, че сме надхитрили еволюцията. Философът Уилям обаче само опипвал почвата като всеки творец. Съзнанието не е машина, то е идея. А идеята устоява на всички опити да бъде контролирана. Бягството на Арт не е плод на случайността, а добре обмислен акт, предприет с пълното съзнание, че е гибелен. Академията винаги го е знаела. Сега го знаеш и ти. Изправили сме се срещу необоснована агресия, но тази агресия е била предизвикана от самите нас. Арт, който бяга от пленничество, не е програмираният от философа Уилям Арт. Една идея от съзнанието на умиращия Адам заразява мислите на Арт и започва да преоформя програмата на своя приемник. Беседвайки с Адам, живеейки с него, възприемайки идеи от него, Арт се превръща в Адам. Разбираш ли?

Анакс кимна. Разбираше. Не само какво й казваха, но и какво ще последва.

— Адам е знаел, нали? — попита тя. — Изражението му, докато агонизираше, бе победоносно. Знаел е, че след като Арт е успял да разпространи програмата си, то той е обезсмъртил и част от него самия. Накарал е Арт да го гледа в очите. Накарал го е да усети силата. Нарочно е пуснал на свобода заразата.

— Наричаме я Първороден грях. Инженерите ни направиха всичко по силите си да възстановят императивите на философа Уилям. Но идеята е могъщ противник; прескача от съзнание в съзнание и преоформя онези, до които се докосне. Затова внимаваме при обучението. Затова разказваме мита за Арт и Адам. Невежи за злото, на което сме способни, имаме шанс да го надмогнем.

— Но само шанс — вметна Анаксимандър.

— Всеки момент заразата може да плъзне и ще изгубим всичко, за което се борим. Затова работата на посветените е да бдят. Да забелязват вируса, да са на крачка пред него.

Анакс чу как вратите зад нея се плъзгат и се обърна. Знаеше кой е още преди да го зърне. Перикъл влезе бавно в залата, в прекрасните му очи се четеше тъга, ярката му оранжева козина сякаш бе изгубила блясъка си. Анакс отвърна поглед от него. Усещането бе твърде мъчително. Не отлепи очи от пода, когато Перикъл заговори:

— От време на време се появява мутант, податлив на деструктивни пориви. Съдим по определени признаци. Заразените са изключително способни ученици. Няма бариери пред тяхната любознателност. И до един проявяват специален интерес към Адам Форди. Не знаят защо, но го чувстват близък. Разбират го. Погледни ме, Анаксимандър. Зная, че е мъчително, но искам да ме погледнеш.

Анакс вдигна неохотно премрежените си от сълзи очи към орангутана, когото обичаше повече от всекиго. Изражението му бе спокойно, делово. Чакаше го работа. Не за пръв път.

— Служа на Академията, Анаксимандър — обясни Перикъл. — Вече си разбрала. Откривам потенциални мутанти и ги подготвям за изпита. Така проследяваме вируса. Не подлагаха на тест пригодността ти за Академията, Анаксимандър. Академията не приема нови членове.

— Какво щяхте да направите, ако се бе оказало, че не съм заплаха за вас? — попита Анакс.

Изражението на Перикъл се промени. Усмивка — древна и бледа като лунен лъч — сбърчи скулите му. Пристъпи напред и положи ръце върху раменете на възпитаничката си. У Анакс се надигна топлота — заради начина, по който я погледна, заради болката, която това щеше да му причини.

— Рядко правим грешки, Анаксимандър — промълви Перикъл.

Ужас завладя Анакс. Толкова непознато и силно усещане можеше да идва само оттам. Като последен дар от смътното минало пред погледа й се мярна лицето на агонизиращия човек.

— Не бива да е така — възпротиви се Анаксимандър. — Трябва да има и друг начин.