Бърнард Бекет: Генезис

Адам поклати невярващо глава. Тясното помещение трепереше от силните удари по тежката врата. Някой стреляше срещу нея.

— Застреляй ме, ако искаш — предложи му Арт. — Ако мислиш, че ще ти олекне.

Адам стисна оръжието. Ръцете му трепереха. По младото лице се стичаха сълзи.

— Предаде ме.

— Прав си, Адам. Ние сме различни. И само разликата има значение.

Арт протегна ръце напред като за прегръдка. Огромните му тъмни очи светеха неразгадаемо.

— Застреляй ме, ако ще ти помогне.

Адам поклати глава и пусна пушката на пода. Прекрачи напред и коленичи пред някогашния си другар. Взря се в очите на андроида.

— Направи го — просъска.

— Какво?

— Дължиш ми го. Не искам да ме убият те. Искам да го направиш ти.

— Не мога — отвърна Арт.

— Можеш — настоя Адам. — Моля те. Аз го искам. Не бива да ме убиват те. Моля те.

Арт се поколеба. Изстрел отвън проби малка дупка във вратата и тъмен пушек се процеди в стаята.

Арт протегна блестящите си ръце и ги сключи около врата на Адам. Адам кимна. В притъмнялата стая Арт бавно изцеди и последната капчица живот от човека. Очите на Арт се напълниха със сълзи. Анакс обаче не можеше да откъсне поглед от странното изражение върху лицето на Адам. То не излъчваше страх, а тържество. Образът се запечата в съзнанието й. Холограмата застина и избледня.

Анаксимандър се обърна трепереща към комисията. Във втренчените им погледи се четеше решимост. Върху орангутанските им лица Анакс смътно долавяше и тъга.

— Знаеш ли защо си тук, в Академията?

— Вече се досещам.

След Великата война бе взето решение не само лицата, но и телата на андроидите да станат орангутански. Публична шега — пропускаха предшестващия ги вид. Досега Анакс се гордееше с произхода си. Сега се вгледа в косматото си тяло, в изпъкналия корем и късите криви крака и за пръв път се почувства неудобно, като пришълец. Замисли се за изящните природни пропорции на Адам. Лъжите се заблъскаха в главата й — цунами от заблуди. „Ето значи какво сме ние“, каза си. Великите лъжци.

— Може би искаш да споделиш последните си мисли с комисията? — предложи екзаминаторът.

Сега говореше меко. Анакс не разбираше защо продължава да се съобразява с тях. Навярно по примера на Адам. За да съхрани достойнство в последните мигове. Или нещо повече? Изменчивият, аморфен спомен. Идеята, по-силна от всичко.

— Според официалната версия — започна Анаксимандър — Арт и Адам се опитали да избягат, възползвайки се от случаен инцидент. Повреда в електрическата инсталация на сградата предизвиква експлозиите. Адам бяга и взима Арт за заложник. Адам, както са ни учили, смятал, че Арт му открива пътя към свободата. Арт, подобно на нас, не бил способен да нарани съзнателно създание; програмата не позволявала. Повтарят ни го от най-крехка възраст. Като символ верую. Арт нямал друг избор, освен да последва Адам. Гардовете подгонили Адам и той се скрил, уплашен, в контролната зала. Арт се опитал да го вразуми да се предаде, преди някой да пострада. Адам се ожесточил и отчаял. Нахвърлил се върху Арт и в самозащита андроидът неволно го убил. Арт съзнавал, че никое човешко същество няма да му повярва. Бил видял достатъчно и разбирал, че човешкият род е обречен да повтаря грешките си, докато на планетата най-сетне й дойде до гуша. И Арт взел решение в името на бъдещето. Копирал програмата си и я пуснал в мрежата, преди да го заловят. За доброто на всички нас. Казвали са ни, че човеците пробвали да изкоренят програмата на Арт с технология за системна деструкция. Програмата на Арт — тоест ние — нямала друг избор, освен да се защитава. Така започнала Великата война. Това е официалната ни история. Нашият „Генезис“, потекло. Всеки млад орангутан изучава катехизиса. Че сме миролюбиви същества, неспособни да нараняват другите, орисани да живеем кротко, в уют й мир. Мислех, че е така, поне досега.

— И на какво приписваш това състояние на нещата?

— Досега го отдавах на природата ни.

— А сега?

Събитията се развиваха главоломно. Новите мисли се раждаха, кръжаха, събираха се, за да оформят прозрение, разбиране. Анакс имаше чувството, че чува бръмченето на чиповете в тялото си. „А сега?“ Отговорът трепна и изплува на повърхността.

— Сега го приписвам на Академията.

Председателят на комисията се изправи и подпрян на дългите си като лостове ръце се надвеси над катедрата и се озова лице в лице с Анаксимандър. Тялото му беше огромно, козината — забележително пищна. Академиците не бяха чужди на суетата.