Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Гората наоколо се сгъсти, дърветата тук бяха по-млади и плътно сбити едно до друго, а когато пътеката се спусна в гънката между хълмовете, от двете им страни се издигнаха склонове, обрасли с лещаци. Най-сетне елфите се отклониха от пътя. Отдясно, почти невидима сред гъсталака, се криеше зелена просека; лъкатушейки, тя ги поведе по гористите склонове до върха на хълма, извисен над крайречните низини. Внезапно напуснаха сянката на дърветата и пред тях се разкри посивяла в нощта широка поляна. От три страни я ограждаше гората, но на изток се спускаше стръмен склон и короните на дърветата, растящи в подножието му, се полюшваха ниско долу. Отвъд тях лежаха низините, смътни и плоски под звездния светлик. По-наблизо, в селцето Горски дом, блещукаха няколко светлинки.

Елфите насядаха по тревата и тихичко си заговориха; вече не обръщаха никакво внимание на хобитите. Фродо и спътниците му се омотаха с наметки и одеяла и потънаха в дрямка. Нощта напредна, светлинките в долината изгаснаха. Положил глава на една зелена могилка, Пипин заспа.

Високо в небето на изток потрепваше Ремират, Звездната мрежа, над мъглите бавно изплува червеният Боргил, грейнал като огнен рубин. После вятърът се обърна, отдръпна като воал мъглите и иззад границите на света се извиси Небесният мечоносец, Менелвагор, със сияйния си пояс. Всички елфи запяха. Изведнъж под дърветата лумна буен червен огън.

— Елате! — викнаха елфите на хобитите. — Елате, време е за разговор и веселба!

Пипин седна, разтърка очи и потрепера.

— В залата има огън и храна за гладни гости — подхвърли един елф, застанал край него.

Към южния си край зелената морава проникваше в гората и се превръщаше в просторна зала под свода на дървесните корони. От двете страни мощните стъбла се редяха като колони. В средата пламтеше огън, а по живите стълбове спокойно горяха златистите и сребърни светлини на факлите. Елфите бяха насядали край огъня — на тревата или върху стари пънове. Някои сновяха насам-натам, разнасяха чаши и наливаха напитки; други носеха подноси и блюда, отрупани с ястия.

— Оскъдна е трапезата — казаха те на хобитите, — защото лагеруваме сред зелените гори, далеч от роден дом. Ако някога ни дойдете на гости, ще ви приемем по-добре.

— А според мен съвсем не е зле за отпразнуване на рожден ден — каза Фродо.

По-късно Пипин трудно си припомняше блюдата и напитките, защото спомените му бяха препълнени със сиянието по лицата на елфите, със звучните им гласове — тъй различни и тъй прекрасни, че не знаеше буден ли е или сънува. Но все пак си спомняше хляба — по-вкусен от чудесна бяла погача в устата на умиращия от глад; имаше и плодове — сладки като горски ягоди и по-сочни от грижливо отглежданите градински дарове; пресуши чаша, пълна с ароматна течност, хладна като бистър извор и златиста като летен следобед.

До края на живота си Сам не успя нито да опише с думи, нито пък ясно да си представи какво е усещал или мислил през тази нощ, макар че тя остана в паметта му като едно от главните събития в неговия живот. Най-успешният му израз беше: „Ами, сър, ако можех да отгледам такива ябълки, бих се нарекъл градинар. Но песните наистина ми легнаха на сърцето, ако разбирате какво искам да кажа.“

Фродо седеше, ядеше, пиеше и бъбреше с наслаждение, но умът му все се въртеше около изречените думи. Той поназнайваше нещичко от елфическия език и жадно се вслушваше. От време на време разговаряше с тия, които го гощаваха, и благодареше на техния език. Те се усмихваха и отвръщаха през смях: „Ето същински бисер сред хобитите!“

По някое време Пипин заспа. Елфите го вдигнаха и го отнесоха в една беседка под дърветата; там, положен на мека постеля, той прекара остатъка от нощта. Сам отказа да напусне господаря си. Когато отнесоха Пипин, той се сви край краката на Фродо, докато не клюмна и не затвори очи. Фродо дълго остана буден, увлечен в разговор с Гилдор.

Разговаряха за много неща, стари и нови. Фродо зададе на Гилдор безброй въпроси за събитията по широкия свят извън Графството. Вестите бяха предимно печални и злокобни: за надвисващия мрак, за войните на хората и бягството на елфите. Най-сетне Фродо зададе въпроса, който му тегнеше на сърцето:

— Кажи ми, Гилдор, виждал ли си Билбо, откакто ни напусна?

— Да — усмихна се Гилдор. — Два пъти. Точно на това място се сбогувахме с него. Но го видях и още веднъж, далеч оттук.

Той не каза нищо повече за Билбо и Фродо замълча.

— Нито ме питаш, нито ми говориш за себе си, Фродо — каза Гилдор. — Но аз вече знам нещичко, а още повече мога да разчета по лицето ти и от мислите, скрити зад твоите въпроси. Ти напускаш Графството, ала се съмняваш дали ще откриеш онова, което търсиш, ще изпълниш ли онова, което си замислил, ще се завърнеш ли изобщо. Така ли е?