Джон Толкин - Властелинът на пръстените

— Ами елфите? — запита Сам, твърде развълнуван, за да се интересува от конника. — Не може ли да идем да ги видим?

— Чуйте! Те идат насам — каза Фродо. — Трябва само да почакаме.

Песента наближаваше. Един ясен глас се извиси над другите. Той пееше на прекрасния елфически език, който Фродо разбираше слабо, а останалите — никак. И все пак с помощта на мелодията гласът сякаш се оформяше сред мислите им в думи, които донякъде разбираха. Ето песента, както я чу Фродо:

Песента свърши.

— Това са Върховните елфи! Те изрекоха името на Елберет! — смаяно каза Фродо. — Рядко са виждани в Графството гости от този Най-прекрасен народ. Малцина са останали днес в Средната земя, на изток от Великото море. Наистина странно съвпадение!

Хобитите седнаха в сянката край пътя. Не след дълго елфите се зададоха по пътеката към долината. Те бавно отминаваха и хобитите виждаха как звездната светлина блещука в косите и очите им. Не носеха факли, но край краката им сякаш се разливаше сияние, подобно на светлика по ръба на хълмовете, преди да изгрее луната. Сега те мълчаха. Последният елф от колоната се обърна, погледна хобитите и се разсмя.

— Привет, Фродо! — извика той. — Късничко се разхождаш навън. Или си се изгубил?

Той повика останалите и цялата компания се струпа наоколо.

— Същинско чудо! — заговориха елфите. — Трима хобити нощем сред гората! Откакто Билбо си замина, не сме виждали такова нещо. Какво ли означава това?

— Това, Прекрасни народе — отвърна Фродо, — означава просто, че, изглежда, сме тръгнали по един и същи път. Аз обичам да бродя под звездите. С радост ще приема вашата компания.

— Но ние не се нуждаем от компания, а и хобитите са толкова скучни — разсмяха се те. — И откъде знаеш, че имаме общ път, щом не ти е известно накъде отиваме?

— А вие откъде знаете името ми? — запита Фродо на свой ред.

— Ние знаем много неща. Някога често те виждахме с Билбо, макар че ти може да не си ни забелязвал.

— Кои сте вие и кой е вашият владетел? — запита Фродо.

— Аз съм Гилдор — отвърна водачът им, елфът, който пръв го поздрави. — Гилдор Инглорион от Финродовия дом. Ние сме Изгнаници и повечето от ближните ни отдавна отпътуваха, а и нашият престой тук ще е кратък, преди да се завърнем отвъд Великото море. Но някои от нашите все още живеят мирно в Ломидол. Хайде сега, Фродо, кажи ни какво правиш? Защото виждаме над теб да тегне сянката на страха.

— О, Премъдри народе! — намеси се Пипин. — Разкажете ни за Черните конници.

— Черни конници ли? — зашепнаха те. — Защо питате за Черни конници?

— Защото двамина Черни конника ни застигнаха днес или един от тях го стори дважди — каза Пипин — и току-що се измъкна, щом наближихте.

Преди да отговорят, елфите дълго си шепнаха на своя език. Най-сетне Гилдор се обърна към хобитите.

— Сега няма да говорим за това — каза той. — Мислим, че ще е най-добре да дойдете с нас. Друг е нашият обичай, но засега ще ви вземем по пътя си и ако желаете, ще нощуваме заедно.

— О, Прекрасни народе! Това щастие надхвърля всяка моя надежда — каза Пипин.

Сам бе онемял.

— Сърдечно ти благодаря, Гилдор Инглорион — поклони се Фродо. — Елен сила лумен оментиелво , звезда сияе над часа на нашата среща — добави той на езика на Върховните елфи.

— Внимавайте, приятели! — разсмя се Гилдор. — Не говорете за тайни неща! Тук има познавач на Древния език. Билбо е бил добър учител. Привет, приятелю на елфите! — И той се поклони на Фродо. — Ела сега с другарите си в нашата компания! Най-добре минете в средата, за да не се изгубите. Навярно ще се изморите, преди да спрем.

— Защо? Къде отивате? — попита Фродо.

— Тази нощ ще прекараме в горите по хълмовете над Горски дом. Много мили има дотам, ала накрая ще си починете, а и ще съкратите утрешния си преход.

Сега те вървяха мълчаливо и отминаваха като сенки и бледи светлинки, защото, когато пожелаеха, елфите (тук даже хобитите им отстъпваха) можеха да крачат съвършено безшумно. Скоро Пипин започна да дреме и един-два пъти се клатушна, но високият елф отстрани протягаше ръка и не му даваше да падне. Като насън Сам крачеше до Фродо и по лицето му се смесваха страх, удивление и радост.