Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Гандалф отново се втренчи в Билбо и очите му заискриха.

— Мисля, Билбо — кротко каза той, — че на твое място бих го оставил. Не искаш ли?

— Ами да… и не. Щом стигнахме дотам, мога да кажа, че изобщо не ми харесва да се разделям с него. И не виждам защо трябва да го сторя. Защо ме принуждаваш? — запита той със странно изменен, изтънял от подозрение и неприязън глас. — Душата ми вадиш за тоя пръстен, а никога не си ми досаждал за другите неща, с които се сдобих по време на пътешествието.

— Така е, но бях длъжен да ти вадя душата — отвърна Гандалф. — Исках да зная истината. Тя е важна. Вълшебните пръстени са… е, те са си вълшебни — редки и странни. Да речем, че съм имал професионален интерес към твоя пръстен и все още се интересувам. Бих искал да го зная къде е, щом отново започваш странстването си. Пък и мисля, че достатъчно дълго стоя у тебе . Той няма вече да ти е нужен, Билбо, освен ако не допускам огромна грешка.

Билбо се изчерви, очите му гневно светнаха. Добродушното му лице злобно се изкриви.

— Защо не? — извика той. — И изобщо какво ти влиза в работата да знаеш как се разпореждам с нещата си? Мой си е. Аз го намерих. При мен дойде.

— Да, да — съгласи се Гандалф. — Недей да се ядосваш.

— Ти си виновен, че се ядосвам. То си е мое, казвам ти. Само мое. Безценното ми. Да, безценното ми.

Лицето на вълшебника си оставаше сериозно и внимателно, единствено блясъкът в дълбоките му очи издаваше, че е изненадан и дори разтревожен.

— И преди са го наричали така — каза той, — само че други.

— А пък сега го казвам аз. И защо не? Какво че Ам-гъл някога казваше същото? Вече е мое, не негово. И ще го задържа, това е последната ми дума.

Гандалф се изправи и сурово изрече:

— Безумец ще бъдеш, ако го сториш, Билбо. Всяка твоя дума доказва това. Той прекалено яко се е вкопчил в тебе. Остави го! Тогава и той ще те остави на свобода.

— Ще правя каквото ми хрумне и ще ходя където си искам — упорито заяви Билбо.

— Хайде, хайде, добри ми хобите — каза Гандалф. — През целия си дълъг живот беше мой приятел и ми дължиш нещичко. Хайде! Изпълни обещанието, остави го!

— Ама ако искаш да ми отнемеш пръстена, кажи си го направо! — извика Билбо. — Но няма да го получиш. Няма да си дам безценното, тъй да знаеш.

Ръката му се плъзна по дръжката на малкия меч.

Очите на Гандалф пламнаха.

— Скоро ще дойде и моят ред да се разгневя. Само да го повториш! Тогава ще видиш Гандалф Сивия без наметало.

Той пристъпи към хобита и сякаш заплашително израсна: сянката му изпълни стаичката.

Задъхан, Билбо отстъпи към стената, вкопчил ръка в джоба си. Двамата стояха неподвижно, втренчени един в друг, и въздухът в стаята тихо звънтеше. Хобитът усещаше очите на Гандалф, приковани върху него. Ръцете му бавно се отпуснаха и той затрепери.

— Не знам какво те прихвана, Гандалф — промърмори той. — Никога не си бил такъв. Какво толкова? Мой си е, нали? Аз го намерих и Ам-гъл щеше да ме убие, ако не го бях задържал. Нека разправя каквото си ще, но аз не съм крадец.

— Никога не съм казвал, че си — отвърна Гандалф. — И аз не съм. Не се мъча да те ограбя, а да ти помогна. Искам да ми вярваш както преди.

Той се обърна. Сянката изчезна и Гандалф сякаш отново се смали — побелял, прегърбен и разтревожен старец.

Билбо разтърка очи.

— Съжалявам — прошепна той. — Нещо ми стана. И все пак какво облекчение би било да се отърва от грижите за него. Напоследък толкова ми се е задълбал в ума. Понякога ми се струва, че ме наблюдава като око. И знаеш ли, все искам да го надяна и да изчезна или пък се чудя дали не е изчезнал и го вадя да проверя. Опитах се да го държа под ключ, но открих, че нямам покой, щом не е в джоба ми. Не знам защо. И като че не мога да реша.

— Тогава се довери на мен — каза Гандалф. — Аз отдавна съм решил. Върви си и го остави. Откажи се от него. Дай го на Фродо и аз ще го наглеждам.

Билбо постоя напрегнат и нерешителен. След малко въздъхна.

— Добре произнесе той с усилие. — Тъй ще направя. — После вдигна рамене и печално се усмихна. — Нали тъкмо затова беше цялата тая история с празника: да раздам куп подаръци, та покрай тях и с него да се разделя по-леко. Не че наистина е по-леко, но би било жалко всички приготовления да отидат на вятъра. Съвсем ще се развали шегата.

— Правилно, ще отнеме единствения смисъл, който виждах в тая работа — потвърди Гандалф.

— Много добре, давам го на Фродо заедно с всичко останало. — Билбо си пое дъх. — А сега наистина трябва да тръгвам, че току-виж ме изненадал. Вече се сбогувах и няма да издържа, ако се наложи да го повтарям.