Джон Толкин - Властелинът на пръстените

Не след дълго се посипаха и поканите. Пощата в Хобитово изнемогваше, пощата в Крайречкино бе затрупана и се наложи да призоват доброволни пощальони. Те в непрестанен поток се катереха по Хълма, понесли стотици любезни варианти на израза: Благодаря, непременно ще дойда.

На портата на Торбодън се появи обява: ПРИЕМАМЕ САМО ПО ВЪПРОСИ ЗА ПРАЗНЕНСТВОТО. Дори ония, които имаха или твърдяха, че имат въпроси за празненството, рядко попадаха вътре. Билбо беше зает — пишеше покани, отмяташе отговорите, опаковаше подаръци и движеше някои лични приготовления. Никой не го бе виждал, откакто пристигна Гандалф.

Една сутрин хобитите осъмнаха с нова изненада — широката ливада южно от Билбовата порта бе осеяна с въжета и колове за палатки и шатри. В насипа откъм пътя бе издълбан специален вход и сега там изграждаха широки стъпала и голяма бяла арка. Трите семейства от съседната улица „Торбаланска“ проявяваха жив интерес, а всички останали им завиждаха. Старика Майтапер вече не се и преструваше, че работи в градината си.

Палатките никнеха. Една от шатрите беше толкова голяма, че високото дърво сред ливадата бе попаднало вътре и гордо стърчеше в единия край начело на почетната маса. По клоните му закачиха фенери. И нещо по-обнадеждаващо (според хобитовите възгледи) — в северния ъгъл на ливадата се издигна огромна полева кухня. Цяла армия готвачи от всички ханчета и гостилнички на много мили наоколо пристигнаха в помощ на джуджетата и другия странен народ, разквартируван в Торбодън. Вълнението достигна върха си.

После времето се заоблачи. Беше сряда, навечерието на Празника. Тревогата бе страхотна. И най-сетне настъпи четвъртък, 22 септември. Слънцето изгря, облаците се разсеяха, знамената се развяха и веселбата започна.

Билбо Торбинс го наричаше празненство , но всъщност това бяха множество забавления, преплетени в едно цяло. Практически никой в областта не остана без покана. Имаше неколцина случайно пропуснати, но това нямаше значение — те и без това дойдоха. Поканени бяха и много хобити от други краища на Графството, пристигнаха дори чуждоземци. Билбо лично посрещаше гостите (включително и неканените) на новата бяла порта. Раздаваше подаръци на всички, без изключение — някои тайно се изнизваха изотзад, та отново да минат през портата. Хобитите имат този обичай — да раздават подаръци на рождените си дни. По правило не много скъпи и не толкова разточителни, както в този случай, ала като система не беше зле. В Хобитово и Крайречкино всеки ден се падаше рожден ден на някого, тъй че кой да е хобит от ония места имаше сигурен шанс да получи подарък поне веднъж седмично. Но това не им омръзваше.

Този път подаръците бяха необичайно хубави. Хобитчетата толкова се развълнуваха, че за известно време почти забравиха да ядат. Такива играчки досега не бяха виждали — все красиви, а някои очевидно вълшебни. Много от тях бяха истинска джуджешка изработка, поръчана още миналата година и пропътувала по дългите друмища чак от Планината и Дейл.

Когато най-после всеки гост бе приветстван и стъпи отвъд портата, започнаха песни, танци, игри и разбира се, ядене и пиене. Официално сервираха три пъти — обяд, чай и вечеря. Но обядът и чаят се отличаваха единствено с това, че тогава всички гости седяха и се хранеха заедно. През останалото време просто тълпи народ ядяха и пиеха — без прекъсване от единадесет докъм шест и тридесет, когато започнаха фойерверките.

Фоейрверките бяха дело на Гандалф — не само докарани, но и измислени и изработени от него; той саморъчно палеше специалните ефекти, неподвижните и хвърчащите ракети. Освен това щедро раздаваше фишеци, жабки, кучешки бомбички, бенгалски огън, факли, джуджешки свещи, елфически фонтани, гоблинови пушкала и гърмялки. Всички бяха великолепни. С годините изкуството на Гандалф се усъвършенстваше.

Имаше ракети като ята сладкопойни искрящи птици. Имаше зелени дървета със стволове от тъмен пушек — листата им се раздипляха, сякаш за миг настъпваше пролет, и сияйните им клони сипеха над смаяните хобити благоуханни пламтящи цветове, които изчезваха тъкмо преди да докоснат вдигнатите им лица. Рояци бляскави пеперуди прелитаха сред дърветата; избликваха реки от пъстри пламъци и се превръщаха в орди, кораби с издути платна или летящи лебеди; развихри се червена гръмотевична буря с жълт дъжд; сред рева на атакуваща армия във въздуха излетяха безброй сребърни копия и паднаха в Рекичката, съскащи като разлютени змии. Имаше и една последна изненада в чест на Билбо и както бе предвидил Гандалф, тя съвсем слиса хобитите. Светлините угаснаха. Издигна се огромен облак дим. Той се извиси като далечна планина с огнено сияние на върха. Изригнаха зелени и алени пламъци. От тях литна златисточервен дракон — не в естествена големина, но ужасно правдоподобен: челюстите му бълваха огън, очите му святкаха; раздаде се рев и той профуча три пъти над главите на тълпата. Всички се приведоха, а мнозина се захлупиха по очи. Драконът мина и замина като фурия, преметна се презглава и се пръсна над Крайречкино с оглушителна експлозия.