Дейвид Брин - Пощальонът

— Не ми се говори за това. Не сега — поклати глава той. Беше студено и бързаше да стигне до трапезарията, за да чуе доклада на младия Стивънс.

Дина го сграбчи за ръката и не го пусна, докато не се обърна към нея.

— Гордън, трябва да ми повярваш. Никой не е толкова разочарован, колкото мен. Да не мислиш, че аз и моите момичета сме искали Джони да се провали? Да не мислиш, че сме толкова луди?

Гордън се удържа да не й отговори онова, което му бе на ума. По-рано през деня беше минал покрай група от доброволците на Дина — млади жени от селата, момичета с въодушевени гласове и пламенни погледи на новобранци. Представляваха странна гледка, облечени в дрехите от еленова кожа на разузнавачи, с ножове на поясите, китките и глезените, седнали в кръг с отворени книги в скута.

Сузана: Не, Мария, не. Всичко обърка. Лизистрата няма нищо общо с историята за Данаидите. И едните, и другите са били на погрешен път, но по различен начин.

Мария: Не разбирам. Защото едната група е използвала секса, а другата — мечовете ли?

Грейс: Не, не затова. Защото и на двете групи им е липсвала идеология…

Спорът беше прекъснал в мига, в който жените забелязаха, че Гордън ги наблюдава. Те скочиха на крака, отдадоха чест и го гледаха, докато той смутено забърза покрай тях. Всички имаха странен блясък в очите… нещо, което го накара да се почувства така, сякаш за тях е върховна инстанция, символ, но на какво — не знаеше.

В очите на Трейси се четеше същото. Каквото и да означаваше то, той не искаше да има нищо общо с него. И без това се чувстваше достатъчно зле заради мъжете, които умираха в името на лъжите му. Но тези жени…

— Не — поклати глава Гордън. — Струва ми се, че не сте чак толкова луди.

Дина се засмя и стисна ръката му.

— Добре. Сега вече съм спокойна.

Той обаче знаеше, че това няма да е краят.

Друг пазач в трапезарията взе палтата им. Дина поне прояви достатъчно благоразумие да изостане и Гордън влезе сам, за да чуе лошите новини.

Младостта е чудесно нещо. Спомняше си младежките години непосредствено Преди Безнадеждната война. По онова време само автомобилна катастрофа можеше да го накара да намали темпото.

Но с момчетата, които бяха напуснали южен Орегон заедно с Джони Смит преди около две седмици, се бяха случили по-лоши неща. Самият Джони сигурно бе преминал през същински ад.

Седнал до огнището с чаша димящ бульон в ръце, той все още изглеждаше на седемнайсет. Младежът очевидно имаше нужда от гореща баня и поне четирийсет часа сън. Дългата му пясъчноруса коса и рядката му брада скриваха безброй малки драскотини. Само една част от униформата му беше непокътната — грижливо закърпената емблема с простия надпис „Пощенска служба на Възстановените съединени щати“.

— Гордън! — широко се усмихна момчето и се изправи.

— Молех се да се завърнеш жив и здрав — каза Гордън, докато го прегръщаше. Остави настрана пакета депеши, които младежът извади от чантата си… и за които Джони без колебание би жертвал живота си. — Ще ги прегледам след малко. Сядай. Пий си бульона.

Гордън хвърли поглед към голямото огнище, около което се бяха настанили новобранците от юг. Ръката на едно от момчетата бе превързана. Друго лежеше на една маса, докато армейският лекар доктор Пилч се грижеше за дълбокия разрез на скалпа му.

Останалите сърбаха от бульона и с неприкрито любопитство гледаха към Гордън. Явно Джони беше напълнил главите им с какви ли не истории. Момчетата изглеждаха нетърпеливи, готови да се хвърлят в бой.

Никой от тях не бе на повече от шестнайсет.

„Толкова за последната ни надежда“, помисли си Гордън.

Хората от централната част на южен Орегон водеха сражения с оцеленците от река Роуг вече повече от двайсет години и през последните десетина от тях бяха съумели да ги отблъснат. За разлика от северняците на Гордън, фермерите около Роузбърг не се бяха изнежили от мирен живот. Бяха твърди и добре познаваха враговете си.

Имаха и истински водачи. Гордън беше чувал за един от тях, който удавяше в кръв всяко нападение на холнистите. Без съмнение, това бе причината и за новия план на врага — големи групи холнисти да изминат цялото разстояние по море и да акостират при Флорънс, далеч на север от обичайните си противници.

Ходът беше брилянтен. И сега нищо не бе в състояние да ги спре. Фермерите от юг бяха пратили като подкрепление само десет момчета. Десет деца.

Щом Гордън се приближи, новобранците се изправиха на крака. Той мина пред строя, като ги разпитваше за имената и родните им места. Те усърдно кимаха и всеки от тях се обръщаше към него с „господин инспектор“. Несъмнено всички мечтаеха да спечелят най-високата чест — да станат пощальони… служители на нация, изчезнала още преди раждането им.