Дейвид Брин - Пощальонът

Този факт обаче нямаше да им попречи да умрат за нея. Гордън бе сигурен в това.

Забеляза Фил Бокуто да седи в ъгъла и да дялка парче дърво. Чернокожият бивш морски пехотинец не каза нито дума, но Гордън можеше да се обзаложи, че вече е преценил южняците. Ако някой от тях проявеше каквито и да е заложби, щеше да стане разузнавач, независимо от мнението на Дина и нейните момичета.

Гордън усети, че тя наблюдава от дъното на стаята. Трябваше да знае, че никога не би се съгласил с новия й план. Не и докато командва армията на Уиламит.

Не и докато е жив.

Прекара няколко минути в разговор с новобранците. Когато отново погледна към вратата, Дина си беше отишла, вероятно за да отнесе вестта на своите бъдещи амазонки. Очертаваше се неизбежен конфликт.

Когато Гордън се върна при масата, Джони Стивънс посочи към чантата си. Този път не можеше да отклони младежа. Взе пакета с пощата.

— Съжалявам, Гордън — тихо каза момчето. — Направих всичко, което ми беше по силите, но те просто не пожелаха да ме изслушат! Занесох им твоите писма, но… — то поклати глава.

Гордън хвърли поглед върху отговорите на призивите за помощ, които бе написал преди повече от два месеца.

— Всички искат да се присъединят към пощенската мрежа — иронично добави Джони. — Дори да се провалим тук, част от Орегон все пак ще остане свободна и ще е готова за бъдещето.

Гордън четеше имената на градовете около Роузбърг, изписани върху пожълтелите пликове. Някои от тях се бяха превърнали в легенда. Прочете набързо някои от отговорите. Всички бяха учтиви, изпълнени с любопитство и дори с възторг от вестта за възраждането на Съединените щати. Но нямаше обещания. Нямаше и подкрепления.

— Ами Джордж Поътън?

— Всички останали кметове и шерифи очакват неговата дума — сви рамене Джони. — Няма да направят нищо на своя глава.

— Не виждам отговора му. — Гордън бе прегледал всички писма.

— Поътън каза, че не се доверява на хартията, Гордън. Както и да е, отговорът му се състоеше само от една дума. Поръча ми да ти го предам лично. — Гласът на Джони стана съвсем тих. — Поръча ми да ти кажа: „Съжалявам“.

Когато късно същата вечер се прибра в квартирата си, през процепа под вратата се процеждаше светлина. Ръката му се поколеба на сантиметри от дръжката. Ясно си спомняше, че загаси свещите, когато отиде на монолога си с Циклоп.

Още преди да е отворил наполовина вратата, лекият мирис на жена вече беше разрешил загадката. Видя Дина да седи на леглото му с крака под завивките. Носеше широка фланела от бяла домашна прежда и държеше книга до свещта.

— Това е страшно вредно за очите — каза той, докато оставяше пощата на бюрото.

— Прав си — без да вдига очи от книгата отвърна Дина. — Но само ще ти напомня, че ти си онзи, който е превърнал тази стая в бърлога от каменния век, докато останалата част от сградата е електрифицирана. Предполагам, че в светлината на свещите все още се крие някаква глупава романтика отпреди войната. Права ли съм?

Гордън не беше съвсем сигурен защо свали крушките. През първите няколко седмици в Кървалис изпитваше неимоверно удоволствие всеки път, когато имаше възможност да завърти ключа и да накара електроните отново да потекат, както в дните на младостта си.

Сега обаче не можеше да понесе подобно нещо, поне в собствената си стая.

Той намокри четката си и после сипа отгоре прах за зъби.

— Имаш хубава четирийсетватова крушка в собствената си стая — напомни й той. — Можеш да четеш там.

Дина не обърна внимание на намека му и удари с длан по отворената книга.

— Не мога да разбера това! — разгорещено заяви тя. — Ако се вярва на тази книга, непосредствено преди Безнадеждната война Америка е преживявала културен ренесанс. Естествено, съществувал е Нейтън Холн със своята безумна доктрина, имало е проблеми със славянските мистици, но иначе е царял истински златен век! На изкуствата, музиката, науката — на всичко! И все пак според направените в края на века изследвания се оказва, че мнозинството от американските жени все още не са имали доверие на технологиите! Просто не мога да повярвам! Идиоти ли са били всички?

Гордън изплакна устата си над умивалника и погледна корицата на книгата. Заглавието беше „Кои сме ние: портрет на Америка през 90-те години“.

Изтръска четката си за зъби.

— Не е толкова просто, Дина. Технологиите са били приоритет на мъжете в продължение на хилядолетия. Дори през деветдесетте само малка част от инженерите и учените бяха жени, въпреки че имаше все повече и бяха страшно добри…