Дейвид Брин - Пощальонът

За миг двамата не се гледаха. После Бокуто избута Гордън настрани и пристъпи към неподвижното тяло в снега.

— Дай ми пет минути и доведи останалите — каза той, докато влачеше трупа на Трейси от подветрената страна на кедъра. После извади ножа си. — Прав сте, сър. Трябват ни яростни мъже. Двамата с Трейси ще се погрижим да ви ги осигурим.

Гордън примигна.

— Фил — пристъпи напред той. — Недей.

Бокуто не обърна внимание на ръката на Гордън и разкъса още повече ризата на Трейси. Не вдигна поглед, но гласът му звучеше глухо.

— Казах, че си прав! Трябва да накараме нашите дебелогъзи селяни така да побеснеят, че да се бият! А Дина и Трейси ни казаха да направим точно това, ако се наложи…

Гордън не можеше да повярва на ушите си.

— Дина е луда, Фил! Не си ли го разбрал досега? Моля те, недей! — Той сграбчи ръката на сержанта и го извъртя към себе си, но трябваше бързо да се отдръпне пред острието на ножа. Очите на приятеля му горяха. Той махна с ръка на Гордън да си върви.

— Не усложнявай нещата, Гордън! Ти си мой командир и ще ти служа дотогава, докато съм в състояние да избивам колкото може повече от тези проклети холнистки копелета.

Но, мамка му, ти си прекалено цивилизован за тези отвратителни времена! Ето защо сега аз решавам. Чуваш ли ме? Няма да ти позволя да предадеш Трейси, Дина или мен със своите предразсъдъци от Двайсети век!

А сега се разкарайте оттук, господин инспектор… сър — гласът на Бокуто трепереше от вълнение. — И не забравяйте да ми дадете пет минути, преди да доведете останалите.

Продължи да се мръщи, докато Гордън не отстъпи. После седна на земята, избърса една сълза от окото си и се зае с ужасната си задача.

Полузашеметен, Гордън се запрепъва надолу по поляната. Фил Бокуто никога не се бе държал така с него — размахал нож с див поглед, неподчиняващ се на заповедите…

И тогава се сети.

„Аз не му заповядах да не върши това. Молех го, но не му наредих…

Наистина ли съм сигурен, че не постъпва правилно? Не вярвам ли и аз дълбоко в себе си на някои от нещата, които проповядват Дина и налудничавите й последователки?“

Гордън поклати глава. Фил определено беше прав за едно — за глупавото му философстване на бойното поле. Оцеляването тук само по себе си бе достатъчно сериозен проблем. Другата война, която водеше всяка нощ в сънищата си, можеше да почака.

Внимателно се заспуска по склона, стиснал здраво сабята си — най-ефективното оръжие в подобно време. Половината от хората му предпочитаха дългите ножове пред пушките — още един номер, научен с цената на много жертви от ръцете на техните смъртоносни, дяволски врагове.

Двамата с Бокуто бяха оставили другите от групата само петдесет метра назад, но разстоянието изглеждаше страшно голямо, докато очите му трескаво търсеха евентуални капани. Снежните вихрушки приемаха форми, сякаш бяха разузнавачи на някаква призрачна армия, която още не бе решила на коя страна да застане. Безплътни и неутрални в една тиха, ужасна война.

„Кой ще се погрижи…?“ — сякаш го питаха те. Думите така и не оставяха Гордън на мира, дори и в онази сутрин, в която направи своя избор между практичната предпазливост и отчаяната надежда.

Добре поне, че тази банда холнисти се представи по-лошо от обикновеното, а местните фермери и простолюдието проявиха смелост, каквато никой не беше очаквал. Освен това Гордън и ескортът му правеха обиколка недалеч оттук и се включиха в битката в най-критичния момент.

Всъщност армията на Уиламит бе спечелила съвсем незначителна победа и бе изгубила двайсетина души срещу петима от страна на врага. Вероятно не повече от трима-четирима се бяха измъкнали на запад.

И въпреки това четири от тези чудовища в човешки облик бяха повече от достатъчни, дори да бяха изморени и боеприпасите им да привършваха. От неговите хора бяха останали само седем, а помощта бе далеч.

„Нека си идат. Ще се върнат.“

Точно пред него се обади бухал. Разпозна сигнала на Лийф Морисън. „Става все по-добър — помисли си Гордън. — Ако сме живи след година, сигурно ще е в състояние да заблуди някого.“

Сви устни и се опита да имитира сигнала — два крясъка в отговор на трите. След това се промъкна през тясната просека и се спусна в дерето, където го очакваха хората му.

Морисън и двама други се приближиха. Брадите и качулките им от овча кожа бяха покрити със сух сняг. Стискаха нервно оръжията си.

— Джо и Анди? — попита Гордън.

— На стража — отсечено отговори едрият швед Лийф, като кимна с глава наляво и надясно.