Дейвид Брин - Пощальонът

Лазаренски въздъхна.

— Той наистина преживя ударите на войната. Тази част от историята е вярна. Циклоп беше в своята Фарадеева клетка, защитен от излъчванията. И остана в нея, докато се мъчехме да го спасим.

Първият и единствен път, когато убих човек, беше в онази нощ по времето на бунта против машините. Участвах в защитата на електростанцията и стрелях като луд.

Но нямаше смисъл. Генераторите бяха унищожени, въпреки че опълчението пристигна и отблъсна обезумялата тълпа… но вече беше твърде късно. Минути, години по-късно.

— Както разбираш, Гордън — разпери ръце той, — след това не можехме да направим нищо друго… освен да чакаме и да гледаме как Циклоп умира.

Гордън остана напълно неподвижен и мълчалив. Лазаренски продължи:

— Ние крояхме велики планове. Бяхме положили основите на Плана на хилядолетието още преди бунтовете. Всъщност, направи го именно Циклоп. Той вече беше очертал в основни линии програмата за възстановяване на света. Според думите му, бяха необходими два-три месеца, за да изработи детайлите.

Гордън имаше чувството, че лицето му сякаш е от камък. Не пророни нито дума.

— Чувал ли си за мехурчетата квантова памет, Гордън? В сравнение с тях чиповете на Джоузефсън са като праисторическа каменна брадва пред лазерен лъч. Тези мехурчета са леки и крехки като мисълта. Позволяват изчисления със скорост, надвишаваща милиони пъти скоростта на невроните. Но за да съществуват, трябва да се поддържат свръхохладени. Веднъж разрушени, те не могат да се възстановят.

Опитахме се да ги запазим, но не успяхме. — Възрастният човек сведе очи. — Онази нощ трябваше аз да умра.

— И така решихте да продължите плана на своя глава — сухо подхвърли Гордън.

— Знаеш как стоят нещата — поклати глава Лазаренски. — Задачата е непосилна без помощта на Циклоп. Единственото, което можехме да направим, бе да представим една обвивка. Една илюзия.

Тя ни помогна да оцелеем. Навсякъде около нас цареше хаос. Единствената сила, която имахме ние, бедните интелектуалци, беше слабото, мъждукащо нещо, наречено Надежда.

— Надежда! — горчиво се засмя Гордън. Лазаренски сви рамене.

— Хората идваха да говорят с Циклоп и говореха с мен. Не беше много трудно да се даде добър съвет, да се потърси някоя проста техника в книгите или да се посредничи при споровете. Те вярват на съобщенията на компютъра за неща, за които не биха повярвали на никой човек.

— И когато не можете да дадете смислен отговор, се държите като оракул.

Лазаренски отново сви рамене.

— В Делфи и Ефес това е действало, Гордън. А честно казано, къде е вредата? През последните двайсет години хората от долината са видели прекалено много жадни за власт чудовища, за да са склонни да се обединят под ръководството на един човек или група. Но не, те си спомнят машините! По същия начин, по който си спомнят и твоята стара униформа, въпреки че в онези времена са се отнасяли към нея с пълно неуважение.

Откъм коридора се чуха гласове, които приближиха и отминаха. Гордън се засуети.

— Трябва да се махам оттук.

Лазаренски се засмя:

— Не се страхувай от тях. Те само приказват и не вършат нищо. Изобщо не приличат на теб.

— Не ме познаваш — намръщи се Гордън.

— Така ли си мислиш? В ролята си на „Циклоп“ говорих с теб няколко часа. А осиновената ми дъщеря и младият Питър Ъейдж — дори по-дълго. Зная за теб повече, отколкото можеш да си представиш.

Ти си рядкост, Гордън. По някакъв начин си успял да запазиш модерния си начин на мислене и в същото време да се адаптираш към настоящето. Дори онази пасмина да се опита да ти навреди, ти ще ги победиш с ума си.

Гордън тръгна към вратата, после спря. Обърна се и погледна за последен път към мигащите светлинки на мъртвата машина.

— Не съм толкова умен. Разбираш ли, аз вярвах!

Погледите им се срещнаха и накрая Лазаренски наведе очи, без да може да отговори. Гордън се за препъва навън и остави мъртвешки студената крипта и телата в нея зад себе си.

Върна се при коня си, когато небето на изток започваше да розовее. Скочи на седлото и се насочи на север по второстепенния път. Изпитваше мъка, сякаш сърцето му се бе превърнало в късче лед.

Трябваше да се махне оттук. Поне това беше ясно. Нека глупците вярват на своите митове. Не и той!

Не можеше да се върне в Сайтаун, където бе оставил торбите с пощата. Вече всичко това беше минало. Започна да сваля куртката си с намерение да я захвърли в канавката, заедно с всички лъжи.