Дейвид Брин - Пощальонът

Преди по-малко от двайсет обиколки около Слънцето нормалните въздушни течения бяха разбити от огромни тъмни пилони, сякаш армия разгневени вулкани бяха решили едновременно да хвърлят земята срещу небето.

Ако епизодът не беше толкова кратък, сигурно целият живот щеше да изчезне и ледът щеше да се завърне завинаги. Но дори така прашните облаци покриха Земята и изминаха седмици, преди по-големите частици да паднат обратно на повърхността под формата на мръсен дъжд. По-малките прашинки се разпръснаха във високите слоеве на стратосферата и спряха слънчевите лъчи.

Изминаха години преди отново да настъпи пролет.

Но тя дойде. Океанът, бавен и жизнен, отдели достатъчно топлина, за да спре кръга на смъртта. Над континента отново се понесоха топли, натежали от морската влага облаци. Дърветата се съживиха, а в цепнатините на разбитите пътища поникнаха жадни за живот бурени.

Въпреки всичко остана огромно количество прах, носен високо в небето от ветровете. Студът отново проникваше на отделни места и напомняше за Великия Мраз. Парата кристализираше върху праха и образуваше сложни многофасетни хексахедрони. Снежинките растяха и падаха на земята.

Упоритата зима се завърна още веднъж и се спусна над мрачния континент.

Вихрушките извайваха от падащия сняг дяволски форми. Подобни на призраци, те сякаш се надигаха от сивите преспи и се нахвърляха срещу замръзналите дървета.

Един засипан със сняг клон се прекърши, сякаш не бе издържал тежестта на поредната мръсносива снежинка. Ехото от трясъка отекна по тесните горски пътеки като приглушен пушечен изстрел.

Снегът постепенно покриваше изцъклените очи на умрял от глад елен и запълваше вдлъбнатините между изпъкващите му ребра. Скоро следите на мястото, където животното за последен път бе ровило в безуспешно търсене на храна, изчезнаха.

Танцуващите снежинки покриваха и другите жертви и затрупваха с меки бели пластове тъмночервените петна върху стария сняг.

Скоро всички тела лежаха завити и спокойни, като че ли спяха.

Бурята бе заличила повечето от следите от битката, когато Гордън намери трупа на Трейси под тъмната сянка на побелял от снега кедър. Ледената кора бе спряла кървенето. От прерязания гръклян на нещастната млада жена вече не течеше нищо.

Той се отърси от мислите за Трейси, каквато, макар и бегло, я познаваше — енергична и смела, изпълнена с леко налудничав ентусиазъм по отношение на безнадеждната работа, с която се бе захванала. Стисна устни, когато разкъса вълнената й риза и докосна подмишницата й.

Тялото още беше топло. Всичко това се бе случило само преди няколко минути.

Гордън хвърли поглед на югозапад, накъдето в болезнено яркия блясък следите се губеха и вече изчезваха под натрупващия се сняг. До него почти безшумно се появи облечена в бяло фигура.

— Мамка му! — промълви Филип Бокуто. — Трейси беше толкова добра! Можех да се закълна, че онези изроди няма да…

— Е, успели са — рязко го прекъсна Гордън. — И то преди не повече от десет минути.

Той хвана момичето за катарамата на колана и го повдигна, за да може другият да види. Тъмнокафявото лице мълчаливо кимна под бялата качулка. Трейси не бе обезобразена със символите на холнистите. Тази малка банда хипероцеленци беше бързала прекалено много, за да може да спре и да вземе обичайните си зловещи трофеи.

— Можем да ги настигнем! — прошепна Бокуто. В очите му гореше дива ярост. — Мога да доведа останалите от нашите и да се върна за пет минути.

— Не, Фил — поклати глава Гордън. — Вече ги преследваме прекалено далеч отвъд отбранителната линия. Ще ни направят засада някъде, докато ги намерим. По-добре да вземем Трейси и да се връщаме още сега.

Бокуто стисна зъби.

— Можем да хванем копелетата! — за първи път повиши глас той.

Гордън почувства раздразнение. „Какво право има Филип да иска това от мен?“ Някога, преди светът да рухне, Бокуто бе служил като сержант в морската пехота. Тъкмо негова работа беше да взима практичните, неудовлетворителни решения… да носи отговорността.

— Не, няма — поклати глава Гордън. — И точка. — Погледна към момичето, което до тази сутрин бе най-добрият разузнавач в армията на Уиламит… но очевидно не достатъчно добър. — Трябват ни живи бойци, Фил. Трябват ни яростни и жадни за бой хора, а не трупове.