Дейвид Брин - Пощальонът

Отново настъпи тишина. След това се обади Гроубър:

— Чудя се какво ли мисли Джоузеф по въпроса.

Гордън се намръщи. Беше разпознал гласовете на всички старши служители в стаята. Но не си спомняше да се е срещал с някой на име Джоузеф.

— Джоузеф си легна по-рано днес — каза Тейгър. — Ето защо аз съм председателстващият сега. Ще обсъдим въпроса по-късно, когато сме в състояние да гледаме трезво на нещата.

Гордън ги чу да стават и забърза към края на коридора. Нямаше нищо против да напусне удобната си позиция. И без друго мнението на хората в стаята не бе от особено значение. Всъщност, нямаше никакво значение.

Точно сега искаше да чуе един-единствен глас. Насочи се право към мястото, където го беше чул за последен път.

Промъкна се зад завоя и се озова на мястото, където за първи път беше срещнал Хърб Кейлоу. Коридорът сега бе тъмен, но това не му попречи съвсем лесно да открие заседателната зала. Вмъкна се вътре и затвори вратата зад себе си. Устата му беше пресъхнала. Пристъпи напред, като се, бореше с желанието да върви на пръсти.

Слаба светлина осветяваше сивия цилиндър от другата страна на стъклената стена.

„Господи, дано греша!“

Ако грешеше, Циклоп сигурно щеше да се изуми от поредицата неправилни заключения. Изгаряше от желание да се посмее заедно с него на глупавата си параноя.

Гордън се запъти към стъклената бариера.

— Циклоп? — повика той, като се приближаваше и прочистваше гърлото си. — Циклоп, аз съм. Гордън.

Блясъкът на обектива бе по-слаб. Но малките светлинки продължаваха да се движат — сложен хипнотизиращ мотив, който постоянно се повтаряше, подобно на зов за помощ от търпящ бедствие кораб.

Гордън усети, че го завладява безмерен ужас. Чувството беше същото, каквото бе изпитал като момче, когато видя дядо си да седи напълно неподвижно в своя люлеещ се стол на верандата и не посмя да се приближи, за да не открие, че старецът е мъртъв.

Светлинките безспирно продължаваха танца си.

Гордън се замисли. Колко бяха онези, които можеха да си спомнят след толкова време, че сигналите на дисплеите на суперкомпютрите никога не се повтарят? Спомни си как негов приятел кибернетик му беше казал, че те са като снежинките — няма две еднакви.

— Циклоп — безизразно повтори той. — Отговори ми! В името на благоприличието, заповядвам ти да ми отговориш! В името на Съединените ща…

Млъкна. Не можеше на една лъжа да противопоставя друга. В момента щеше да е единственият излъган.

Стаята бе по-топла, отколкото по време на срещите. Потърси и откри малките отдушници, през които можеше да се пуска студен въздух и да създава у посетителя впечатление за ужасния студ от другата страна на стъклената преграда.

— Сух лед — промърмори той. — За заблуда на жителите на Оз.

Дори самата Дороти не би могла да се почувства по-измамена. Гордън беше готов да предложи живота си на това, което като че ли се намираше тук. А всичко се оказа чиста измама. Начин групичка мъчещи се да оцелеят умни глави да измъкват от хората храна и дрехи и да ги карат да са благодарни за тази привилегия.

Със създаването на мита за „Проекта на хилядолетието“ и пазара на електроника те бяха успели да убедят местните, че старите машини са особено ценни. Хората от цялата долина събираха домашни компютри, части и игри — защото Циклоп ги приемаше в замяна на съветите си.

„Служителите на Циклоп“ бяха нагласили нещата по такъв начин, че хора като Хърб Кейлоу дори не включваха в сметката данъка във форма на храна и други подаръци, които отиваха за самите служители.

Учените се хранеха добре, спомни си Гордън. И никой от фермерите не се оплакваше.

— Вината не е твоя — тихо каза той на безмълвната машина. — Ти наистина щеше да ни помагаш във всичко. Ти и твоят вид бяхте най-великото нещо, което някога сме сътворявали…

Задъха се, спомнил си топлия, мъдър глас в Минеаполис. Очите му се напълниха със сълзи.

— Прав си, Гордън. Никой не е виновен.

Гордън ахна. За момент с надежда си помисли, че е сбъркал! Това бе гласът на Циклоп!

Но не идваше от говорителите. Обърна се бързо и видя…

…слаб възрастен човек, който го наблюдаваше, изправен в тъмния ъгъл на стаята.

— Често идвам тук — каза той с гласа на Циклоп — тъжен, изпълнен с разкаяние глас. — Идвам да поседя с духа на моя приятел, който умря точно тук, преди толкова много години.

Мъжът пристъпи напред. Върху лицето му падна светлина.

— Гордън, името ми е Джоузеф Лазаренски. Аз създадох Циклоп — той погледна към ръцете си. — Аз ръководех неговото програмиране и обучение. Обичах го като свой син. И като всеки баща се гордеех с мисълта, че ще е по-добър, по мил, по-човечен от самия мен.