Дейвид Брин - Пощальонът

— До директора на Медицинския институт към Орегонския университет, град Юджийн, от кмета на Бенд, щата Орегон — напевно прочете адреса той, сякаш играеше Полоний в „Хамлет“. Разрови останалите писма. Адресите му се струваха помпозни и архаични.

— Доктор Франклин Дейвис от градчето Джилкрайст изпраща — с думата „спешно“, изписана с големи букви върху плика — доста обемисто писмо до директора на регионалната дирекция по снабдяване с медицински материали… и несъмнено настоява поръчките му да се изпълнят с предимство.

Сардоничната усмивка на Гордън премина в намръщена гримаса, когато започна да проверява пликовете един по един. Нещо не беше наред.

Очакваше да попадне на купища рекламни материали и лична кореспонденция. Но в чантата нямаше нито една рекламна брошура. И въпреки че имаше много лични писма, изглежда по-голямата част от пощата бе служебна.

Е, така и така не беше подходящо време за воайорство. Можеше да вземе няколко писма за развлечение, а после да използва обратната страна на листата вместо изгубения дневник.

Избягваше да мисли за тази загуба бележки за всичките шестнайсет години, осквернени от бившия борсов посредник. Бе сигурен, че ще бъде прочетен и запазен, наред с тънките тетрадки със стихове, които носеше в раницата си, освен ако не беше сгрешил в преценката си за Роджър Септийн.

Някой ден щеше да се върне и да си ги прибере.

Но какво търсеше тук пощенски джип? И от какво бе умрял пощальонът? Откри част от отговорите върху задната част на колата дупки от куршуми по прозореца на задната врата, които продължаваха в стройна редица до средата на дясната страна.

Погледна към дървото. Да, ризата и якето имаха по две дупки в гърба, в сърдечната област.

Значи нападението не е било извършено преди войната. Пощенските коли почти никога не бяха обект на нападения. Дори при вълненията по време на депресията в края на осемдесетте, преди да настъпи „златният век“ на следващото десетилетие.

Освен това изчезналата кола щеше да бъде търсена и открита.

Значи нападението е било извършено след Едноседмичната война. Но какво е търсел тук един пощальон по време, когато Съединените щати всъщност бяха престанали да съществуват? Колко години по-късно се е случило всичко това?

Сигурно нещастникът е бил подгонен от засада и е търсел някакъв път, за да се измъкне от нападателите си. Може би не е съзнавал колко сериозни са раните му или просто е изпаднал в паника.

Но Гордън подозираше, че причината автомобилът да се натика в храстите дълбоко в сърцето на гората е друга.

— Пазел е товара си! — промълви той. — Преценил е шансовете си да се върне обратно на пътя пред възможността да се добере до някаква помощ… и е решил да спаси пощата, вместо да оцелее!

Значи това бе един добросъвестен следвоенен пощальон. Герой от изчезващия блясък на цивилизацията. Гордън си спомни стария химн на пощите „… и в дъжд, и в сняг…“ и се учуди как някой може да се опитва толкова самоотвержено да изпълнява дълга си.

Това обясняваше официалните писма и липсата на рекламна поща. Законът на тълпата и масовите грабежи на снабдителните центрове бяха принудили местните власти да се въоръжат и да действат, докато военните накрая изчезнаха сред бъркотията, която бяха пратени да потушават. Дори някъде хората да се бяха държали повече като човешки същества през онези изпълнени с ужас месеци, Гордън не беше от онези, които можеха да свидетелстват за това.

Историята на пощальона само го потисна. Тази легенда за борбата срещу хаоса от страна на кметове, университетски професори и пощальони навяваше мисли от типа на „а какво щеше да стане, ако…“, които бяха прекалено мъчителни, за да задържи по-дълго вниманието си върху тях.

Задната врата с неохота се отвори след няколко опита. Докато измъкваше торбите, той откри фуражката на пощальона с потъмнялата й значка, празна кутия за храна и слънчеви очила, лежащи под дебел слой прах върху резервната гума.

Малката лопата сега щеше да му помогне да погребе шофьора.

Накрая, точно зад седалката на водача, под няколко тежки торби Гордън откри счупена китара. Едрокалибрен куршум бе пробил грифа. До китарата се намираше пожълтяла найлонова торба, пълна с изсушена трева, която издаваше силен мускусен аромат. Спомените на Гордън не бяха избледнели дотам, че да забрави мириса на марихуана.

Беше си представял пощальона като мъж на средна възраст, оплешивяващ и консервативен. Сега той му изглеждаше като него самия — жилав, брадясал, с отнесен израз на лицето. Сигурно бе неохипи — от поколението, което тъкмо започваше да се утвърждава, когато войната го помете, заедно с всичко друго, поколение, в което се таеше някакъв оптимизъм. Неохипи, умряло при опит за спасяване на щатската поща. Това изобщо не изненада Гордън. Имал бе приятели сред тях. Честни тора, може би малко странни.