Дейвид Брин - Пощальонът

Гордън примигна към капака на изоставения ръждясал джип с древни обозначения на щатското правителство и към скелета на нещастен държавен служител с череп, облегнат на предния десен прозорец с лице към него.

Обля го вълна на облекчение. Изправи се и се почувства като новороден.

— О, Божичко — промълви Гордън, само за да може да чуе собствения си глас. Направи широка обиколка около колата, без да откъсва очи от мъртвеца вътре. Постепенно осъзна действителността. Дишаше дълбоко, пулсът му се успокои и шумът в ушите му накрая утихна.

После седна на земята и се облегна на студената лява врата на джипа. Прибра с треперещи ръце револвера в кобура. После извади манерката и пи с дълги, бавни глътки. Искаше му се да има подръка нещо по-силно, но в момента водата му се струваше сладка като живота.

Нощта бе настъпила. Студът проникваше до костите. Въпреки това Гордън прекара няколко мига, като се мъчеше да не мисли за очевидното. Нямаше да успее да открие убежището на бандитите, след като бе последвал лъжливата следа толкова надалеч в тъмнината. Джипът поне представляваше някакво убежище. Все пак беше по-добре от нищо.

Наложи си да се изправи и постави ръка върху дръжката на вратата, припомняйки си движения, които някога бяха втора природа за двеста милиона негови сънародници. Вратата шумно изскърца, когато натисна по-силно и я отвори. Той се намести върху напуканата тапицерия на седалката и огледа вътрешността.

Джипът бе от типа, който използваха пощенските служби в далечното време преди Безнадеждната война, с място за водача отдясно. Мъртвият пощальон — или онова, което беше останало от него — се бе свлякъл върху стъклото. За момента Гордън се стараеше да не гледа към скелета.

Багажното отделение беше пълно почти догоре с брезентови торби. Миризмата на стара хартия изпълваше малката кабина и се смесваше със слабата воня на мумифицираните останки.

Той с надежда посегна към металната бутилка на стената. Беше пълна! Явно е била добре запечатана, щом е запазила течност в продължение на шестнайсет години. Гордън изруга, докато безуспешно се мъчеше да развинти капачката. Чукна я във вратата и отново опита.

От яд очите му се насълзиха, но накрая капачката започна да се предава. Не след дълго усилията му бяха възнаградени. Тя бавно се завъртя и той усети силния, отдавна забравен дъх на уиски.

„Сигурно все пак съм бил добро момче.

Може би наистина има Бог.“

Отпи голяма глътка и се закашля, когато огнената течност се изля в хранопровода му. Още две глътки и той с блажена въздишка се отпусна на седалката.

Още не бе събрал сили да смъкне якето, обвиващо тесните рамене на скелета. Гордън се зае с торбите е надпис „Пощенска служба на САЩ“ и ги натрупа около себе си. Прегърнал бутилката, той се зарови в импровизираната си постеля, като отвори мъничко прозореца на вратата, за да пропуска вътре свежия планински въздух.

Накрая погледна към своя хазяин и се втренчи в нашивката с американското знаме върху рамото на мъртвия държавен служител. Отвори бутилката и този път вдигна наздравица към провисналите дрехи.

— Ако искате вярвайте, господин пощальон, но винаги съм мислил, че професията ви е достойна за възхищение. О, често са ви използвали като момчета за всичко, но аз зная колко трудна е била работата ви. И даже преди войната се гордеех с вас.

Но това, господин пощальон — повдигна бутилката Гордън, — това надминава всичките ми очаквания! Явно данъците ми са били усвоени по много добър начин. — Той отпи и се закашля, но преглътна приятната загряваща течност.

Напъха се по-надълбоко между пощенските торби и погледна към коженото яке. Ребрата отдолу изпъкваха, ръцете висяха под странни ъгли. Легнал неподвижно, Гордън изпита остър пристъп на болка, нещо подобно на носталгия. Джипът, знаците, преданият разносвач на писма, нашивката със знамето… всичко това му напомни за спокойния и лесен живот, който позволяваше на милиони мъже и жени да се отпускат, да се радват и спорят според предпочитанията си, да бъдат толерантни един към друг и да се надяват, че с времето ще стават все по-добри.

Днес Гордън бе готов да убива и да бъде убит. Сега беше доволен, че му се е разминало. Бяха го нарекли „господин Заек“ и го оставиха да умре. Но неговата привилегия, без те дори да предполагат, бе да ги нарече „селяндури“ и да ги остави да си гледат живота.

Гордън си позволи да започне да се унася и с радост откри, че оптимизмът му се завръща — колкото и глупав анахронизъм да беше това. Той потъна в топлината на собственото си достойнство и прекара останалата част от нощта в сънища за успоредни светове.