Дейвид Брин - Пощальонът

Поне така изглеждаше. И наистина, дори комбинацията от няколко бомби, бактерии и три последователни лоши реколти не бе достатъчна, за да унищожи великата държава, а заедно с нея и целия свят.

Имаше обаче друга болест. Истински рак.

„Проклет да си, Нейтън Холн!“ помисли си Гордън. Това беше често срещана клетва по целия мрачен континент.

Той избута настрани пощенските торби. Без да обръща внимание на утринния студ, Гордън отвори левия джоб на колана си и извади пакетчето, увито в алуминиево фолио и запечатано с разтопен восък.

Положението наистина беше извънредно. Гордън имаше нужда от енергия, за да изкара деня. Оставаха му само дванайсет кубчета телешки бульон. Трябваше да му стигнат.

Докато разтваряше бульона във водата от манерката, Гордън отвори с ритник лявата врата на джипа и няколко торби се изсипаха върху замръзналата земя. Обърна се и погледна покрития с дрехи скелет, който тихо бе прекарал нощта заедно с него.

Господин пощальон, обещавам ви най-достойното погребение, което е по силите ми. Зная, че не е достатъчна отплата за онова, което ми дадохте, но не мога да ви предложа нищо повече. — Пресегна се над тясното костеливо рамо и отключи вратата на шофьора.

При слизането мокасините му се хлъзнаха по ледената земя. Гордън внимателно заобиколи джипа.

Поне през нощта не бе валял сняг. Беше сухо и земята щеше да се размрази достатъчно, за да изкопае плитка яма.

Ръждясалата врата изскърца при натиска му. Не бе лесно да задържи скелета с изпразнената пощенска торба. Накрая някак си успя да положи на земята купчината дрехи и кости.

Остана удивен колко добре са се запазили. Сухият климат почти ги беше мумифицирал, позволявайки на насекомите да ги очистят, без да оставят много след себе си. Останалата част от джипа, след всичките тези години, се бе запазила чиста.

Първата му работа беше да провери дрехите.

„Странно. Защо е носел шарена риза под якето?“

Дрехата, някога пъстра, но сега избеляла и мръсна, не ставаше за нищо, но якето бе чудесна находка. Ако се окажеше достатъчно голямо, щеше неимоверно да увеличи шансовете му за оцеляване.

Обувките изглеждаха стари и очукани, но сигурно можеха да му послужат. Гордън внимателно ги измъкна от ужасните изсъхнали останки и ги опря в стъпалата си.

„Май са малко големи.“ Както и да е, щяха да са много по-полезни от мокасините.

Колкото можеше по-предпазливо напъха костите в торбата, учуден колко лесно се справя. През изминалата нощ всички суеверия се бяха изпарили. Остана само ироничната благодарност към някогашния собственик на тези вещи. Като се опитваше да не вдишва праха, Гордън изтръска дрехите и ги окачи на близкия клон. После се върна при джипа.

„Аха — помисли си той. Ето защо е носел ризата. — Точно до мястото, където беше спал, намери синя униформена риза с дълги ръкави и нашивки на пощенската служба върху раменете. Независимо от годините, тя изглеждаше почти нова. — Едната за удобство, другата за пред шефа.“

В детството му пощальоните бяха правили така. Когато през горещите летни следобеди разнасяше пощата, един от тях носеше пъстри хавайски ризи и винаги с благодарност приемаше чаша студена лимонада. Гордън се помъчи да си спомни името му.

Като зъзнеше от утринния студ, той навлече униформата. Беше му почти по мярка, само малко по-широка.

— Може би ще напълнея — промърмори Гордън, шегувайки се със самия себе си. На трийсет и четири той сигурно тежеше по-малко, отколкото на седемнайсет.

В жабката намери стара карта на Орегон, която щеше да замести изгубената. След това ахна, когато попадна на малък куб от пластмаса. Сцинтилатор! Далеч по-добър от гайгеровия брояч, той щеше да изпуска малки искри, когато в кристалната му решетка проникнат гама-лъчи. Дори нямаше нужда от захранване! Гордън го взе в шепа и го поднесе към очите си. Видя няколко редки проблясъка, вероятно причинени от космическите лъчи. Иначе кубът оставаше спокоен.

„За какво му е била тази джаджа на довоенен пощальон?“ — разсеяно се зачуди той, докато пъхаше устройството в джоба си.

Разбира се, фенерчето не работеше. Сигналните ракети се бяха превърнали в прах.

„Чантата, разбира се.“ На пода под мястото на шофьора имаше голяма кожена чанта за писма. Беше суха и напукана, но ремъците бяха здрави, а капакът щеше да предпазва от влага.

Не можеше да се сравнява със самара му, но все пак бе по-добре от нищо. Отвори главното отделение и оттам се изсипа купчина стари писма, захванати с ластик, който се разпадна. Гордън вдигна най-близките от тях.