Дейвид Брин - Пощальонът

Сняг и сажди покриваха изпочупените клони и изсъхналата кора на старото дърво. То не беше мъртво. Не още. На отделни места се мъчеха да израснат тънки млади филизи, но не успяваха. Краят наближаваше.

Надигна се сянка и върху клоните кацна създание от небето — старо, ранено, полумъртво като дървото.

Започна да си строи гнездо — място, където да умре. Събираше от земята клечка по клечка и ги трупаше една върху друга. Купчината се издигаше все по-нависоко, докато не стана ясно, че не е никакво гнездо.

Това бе клада.

Окървавеното умиращо създание кацна на върха и издаде звук, който никой не беше чувал дотогава. Разгоря се огън и скоро съществото бе погълнато от пурпурни пламъци. Последваха ги сини.

И дървото сякаш реагира. Мъртвите клони се извиха към огъня като старица, която грее ръцете си. Снегът се разтопи и изчезна, зелените клонки пораснаха и изпълниха въздуха с аромата на обновлението.

Дори в съня си Гордън се изненада. Не създанието на кладата беше онова, което се възроди. Голямата птица изгоря и от нея останаха само костите.

Но дървото разцъфна и от клоните му се издигнаха някакви неща, и се понесоха във въздуха.

Той замръзна като омагьосан, когато видя, че това са балони, самолети и космически кораби. Мечти.

Те се понесоха във всички посоки и въздухът се изпълни с надежда.

Излязъл на лов за сойки сокол с глухо тупване кацна върху предния капак на джина. Той изкряска — веднъж, за да обозначи територията си и още веднъж за удоволствие — и започна да кълве замръзналия прах.

Гордън се събуди от тропането. Вдигна нагоре замъглен поглед и през мръсното стъкло видя сивите пера на птицата. Трябваше му известно време, за да се сети къде се намира. Прозорецът, воланът, миризмата на метал и хартия — всичко това сякаш бе продължение на един от най-ярките му сънища тази нощ, спомен за дните преди войната. Поседя слисан няколко мига, докато образите от съня отстъпиха и се разсеяха.

Той разтърка очи и започна да обмисля положението си.

Ако предишната вечер не бе оставил такава слонска диря по пътя си за насам, сега щеше да е в пълна безопасност. Фактът, че уискито и автомобилът бяха останали недокоснати цели шестнайсет години, означаваше, че бандитите са лениви ловци. Явно следваха своите пътеки и места и изобщо не си бяха дали труда да изследват собствената си планина.

Гордън почувства, че главата му тежи. Войната започна, когато беше осемнайсетгодишен второкурсник в колежа и след това не бе имал възможност да свикне с алкохолните напитки. След вчерашните вълнения и приливите на адреналин уискито беше оставило устата му суха и очите му пареха.

Сега повече отвсякога съжаляваше за изгубените удобства. Тази сутрин нямаше да има чай. Нито влажна кърпа за лице или еленска пастърма за закуска. Нито пък четка за зъби.

И все пак се опита да погледне философски на нещата. В края на краищата, бе жив. Подозираше, че ще има моменти, в които всяко от откраднатите неща ще му се струва „най-необходимо“.

С известна доза късмет гайгеровият брояч нямаше да попадне в тази категория. Откакто напусна Дакота, радиацията беше една от основните причини да се движи на запад. Уморил се бе да е роб на скъпоценния си брояч, винаги в страх да не го загуби или счупи. Носеха се слухове, че Западното крайбрежие било най-слабо засегнато от радиоактивното замърсяване и че повече страдало от епидемии, донесени по вятъра от Азия.

Такива бяха пораженията от онази странна война. Нелогична и хаотична, тя бе много по-кратка, отколкото предполагаха всички. По-скоро представляваше поредица от средни по мащаб катастрофи. Взета поотделно, всяка една от тях можеше да се преодолее.

Ако беше останала ограничена и не се бе разпространила върху континентите, водената в океаните и космоса първоначална „техновойна“ можеше и да не е толкова ужасна.

Болестите не бяха чак така страшни в сравнение с положението в източното полукълбо, където оръжията на врага излязоха от контрол и поразиха собствените си народи. Вероятно и в Америка нямаше да има толкова жертви, ако бягащите от заразените зони тълпи не бяха унищожили деликатната система на здравеопазването.

Гладът също можеше да не е така жесток, ако ужасените местни жители не бяха блокирали железопътните линии и магистралите, за да се предпазят от заразите.

Що се касае до всяващия от години страх атом, беше използвана нищожна част от ядрените арсенали, когато Съюзът за славянско възраждане рухна от само себе си и най-неочаквано бе обявена победа. Онези няколко десетки бомби бяха достатъчни, за да предизвикат Тригодишната зима, но не и Столетната нощ, която би пратила Човека по пътя на динозаврите. Седмици наред всички бяха смятали, че великото чудо на самообладанието е спасило планетата.