Стефани Майър - Скитница

Прекалено шумна ли бях? Много ли се набивах на очи? Не. Разбира се, не това беше причината. Не бих могла да направя нищо. Това беше капан и още в момента на пристигането ни бе твърде късно да променим каквото и да било.

Замръзнахме по местата си, когато тънките лъчи изведнъж прорязаха мрака и осветиха лицата на Джаред и на Мелани. Очите ми, които биха могли да ни помогнат, останаха скрити в сянката, хвърляна от широкия гръб на Иън.

Те не бяха заслепени от ярката светлина, а и луната светеше достатъчно силно, за да видя ясно. Търсачите имаха числено превъзходство над нас — бяха осем, а ние шест. Бе достатъчно светло, за да видя как държаха ръцете си с проблясващите оръжия, насочени към нас. Насочени бяха срещу Джаред, Мел, Бранд и Арън, а едно от тях — право в гърдите на Иън. Единствената ни пушка изобщо не беше извадена.

Защо му позволих да дойде с мен? Защо трябваше да умре и той? Обърканите въпроси на Лили отекваха в главата ми: Защо животът и любовта вървят ръка за ръка? Какъв е смисълът?

Крехкото ми, малко сърце се разби на хиляди парчета и аз потърсих хапчето в джоба си.

— А сега стойте спокойно и не мърдайте — провикна се мъжът в центъра на групата Търсачи.

— Почакайте, почакайте, не гълтайте нищо! Господи, успокойте се! Не, погледнете!

Мъжът насочи лъча на фенера към лицето си. То беше загоряло от слънцето, с остри, груби черти като скала, ерозирала от вятъра. Косата му беше черна, прошарена по слепоочията, и се виеше в безпорядък около ушите. А очите му — очите му бяха тъмнокафяви. Само тъмнокафяви и нищо повече.

— Виждате ли? — каза той. — Е, добре, сега не стреляйте по нас и ние няма да стреляме по вас. Виждате ли? — Той остави пистолета, който носеше, на земята.

— Хайде момчета — рече мъжът и другите прибраха оръжията си обратно в кобурите — на хълбоците, на глезените, на гърбовете… толкова много оръжие. — Тук намерихме склада ви — доста хитро. Имахме късмет да го намерим и решихме да останем и да се запознаем с вас. Не се случва всеки ден да се намери друга бунтовническа ядка. — Той така радостно се засмя, сякаш смехът идваше направо от корема му.

— Вижте си лицата! Какво? Да не би да си мислехте, че сте единствените останали живи? — Отново избухна в смях.

Никой от нас не се помръдваше.

— Мисля, че са в шок, Нейт — обади се друг мъж.

— Изкарахме им ума — рече една жена.

— А вие какво очаквахте?

Те почакаха, пристъпвайки от крак на крак, докато ние стояхме като вцепенени на местата си.

Главатарят отново се засмя:

— Аз съм Нейт, радвам се да се запозная с вас, макар вие още да не чувствате същото. Тези тук са Роб, Евън, Блейк, Том, Ким и Рейчъл. — Той посочи към всеки от групата и човеците закимаха, чувайки имената си. Забелязах един мъж, застанал малко по-назад, когото Нейт не представи. Беше със светлочервеникава коса, която рязко се набиваше в очи, тъй като беше и най-високият в групата. Единствен изглеждаше невъоръжен. Той също се взираше внимателно в мен и това ме накара да погледна встрани. — Макар че общо сме двадесет и двама — продължи Нейт.

После протегна ръка. Джаред пое дълбоко въздух и пристъпи напред. Когато се раздвижи, останалите от малката ни група едновременно въздъхнахме.

— Аз съм Джаред. — Той разтърси ръката на Нейт и също се усмихна. — Това е Мелани, Арън, Бранд и Скит. Общо сме тридесет и седем.

Когато Джаред произнесе името ми, Иън се наведе на една страна, опитвайки се да ме скрие напълно от погледите на другите хора. Едва тогава си дадох сметка, че съм още в толкова голяма опасност, колкото щяха да бъдат другите, ако това бяха Търсачи. Също както в началото. Опитах се да остана абсолютно неподвижна.

Нейт премигна при думите на Джаред, а после отвори широко очи:

— О! За пръв път срещам по-многобройна група от моята.

Сега пък беше ред на Джаред да премигне.

— Намерили сте и други, така ли?

— Знаем още за три други ядра, освен нашето. При Гайл са единадесет, седем има с Ръсел и осемнадесет с Макс. Поддържаме връзка. И дори от време на време правим размени. — Отново се затресе от смях. — Малката Елън на Гайл реши, че иска да си прави компания с моя Евън тук, а Карлос се събра с Ръселовата Синди. И разбира се всеки има нужда от време на време от Бърнс…

Изведнъж той престана да говори и се огледа неспокойно, като че ли беше казал нещо, което не би трябвало да казва. Погледът му се спря за миг на червенокосия отзад, който продължаваше да ме гледа.

— Защо пък да не им кажем — обади се един дребен мъж, застанал редом с Нейт.