Стефани Майър - Скитница

За момент възвръщането на паметта ме хвърли в смут, защото не бях свикнала на толкова много цивилизация — същевременно обаче цивилизацията беше единственото нещо, което познавах. Красива тоалетна масичка с най-различни изящни неща по нея. Изобилие от малки стъклени шишенца с ароматите, които обичах — аз ли ги обичах? Или тя ги обичаше? — толкова много. Орхидея в саксия. Комплект сребърни гребени.

Рамката на голямото кръгло огледало беше с венец от метални рози. Лицето в огледалото беше закръглено, но също не толкова овално. Беше малко. Кожата на лицето имаше същия сребрист оттенък — сребристото на лунната светлина — като ръката. То също беше изпъстрено със златисти лунички около основата на носа.

Широко отворени, сиви очи — сребристото на душата, блещукащо едва-едва зад убития цвят, с гъсти златисти мигли. Бледорозови устни, пълни и почти кръгли, като на бебе. Малки, равни бели зъби зад тях. Трапчинка на брадичката. И навсякъде, ама абсолютно навсякъде вълни от златисторуса коса, която ограждаше лицето ми като ярък ореол и падаше надолу под това, което се виждаше на огледалото.

Моето или нейното лице?

Беше идеалното лице за едно Нощно Цвете. Като точен превод от езика на Планетата на Цветята на човешки език.

— Къде е тя? — попита пискливият ми, разтреперан глас. — Къде е Вет?

Отсъствието й ме изплаши. Никога не бях виждала по-безпомощно същество от това полудете с неговото като че ли огряно от лунна светлина лице и златисторуса коса.

— Тя е точно тук — увери ме докторът. — В контейнера е и е готова за път. Помислихме, че би могла да ни кажеш кое е най-подходящото място да я изпратим.

Погледнах в посоката, от която идваше гласа му. Когато го видях да стои, огрян от слънчевата светлина с включен криоконтейнер в ръце, спомените от предишния ми живот изведнъж нахлуха в главата ми.

— Докторе! — казах задъхана с пискливия си, немощен глас. — Докторе, ти обеща! Закле ми се, Юстас! Защо? Защо наруши думата си?

Докосна ме смътен спомен за нещастие и болка. Това тяло никога преди не е чувствало такава агония. Отдръпнах се от нея като ужилена.

— Понякога дори честният човек отстъпва пред принудата.

— Принуда? — обади се сърдит, ужасно познат глас.

— Бих казал, че опрян в гърлото нож може да се счита за принуда, Джаред.

— Ти знаеше, че няма да го използвам наистина.

— Не го знаех. Беше много убедителен.

— Шшт, всичко е наред — каза тихо Иън. Дъхът му издуха кичури златиста коса от лицето ми — привичен жест. — Наистина ли мислиш, че можеш да ни напуснеш по този начин, Скит? — Той въздъхна, но въздишката му изразяваше радост.

Иън беше щастлив. Това прозрение направи тревогата ми по-лека и лесна за понасяне.

— Казах ти, че не искам да съм паразит — прошепнах аз.

— Пуснете ме — заповяда някогашният ми глас. Точно тогава видях лицето си, онова силното, загорялото от слънцето, с източени черни вежди над светлокафявите очи с формата на бадеми, острите, изпъкнали скули. Видях го не като отражение, а така, както винаги го бях виждала преди. — Слушай, Скит. Знам точно какво не искаш да бъдеш. Но ние сме хора, егоисти сме и невинаги правим това, което е правилно. Няма да те пуснем да си отидеш. Примири се.

Начинът, по който тя говореше, напевният й тон, а не гласът, ме върнаха към спомена за мълчаливите разговори, гласът в главата ми, този на моята сестра.

— Мел? Мел, ти си добре!

Тя се усмихна и се наведе да ме прегърне. Беше по-едра, отколкото си спомнях да съм била.

— Разбира се, че съм. Не беше ли тъкмо затова цялата драма? Ти също ще си добре. Не постъпихме глупаво в случая. Не сграбчихме първото тяло, което видяхме.

— Нека й разкажа, оставете ме аз да й разкажа — Джейми застана до Мел. Около кушетката започна да става много оживено. Разклати се. Взех ръката му и я стиснах. Ръцете ми бяха толкова немощни. Дали изобщо почувства стискането?

— Джейми!

— Здравей, Скит! Това е страхотно, нали? Сега си по-малка от мен! — Той победоносно се ухили.

— Но пак по-стара. Аз съм почти… После млъкнах и рязко промених остатъка от изречението. — След две седмици е рожденият ми ден.

Може да бях неориентирана и объркана, но не бях глупава. Опитът ми с Мелани не беше отишъл напразно. Бях се научила на много неща от тях. Иън в никакъв случай не беше по-малко достоен от Джаред и аз нямах намерение да изпитам разочарованията, които беше имала Мелани. Затова излъгах и си дадох още една година.

— Ще стана на осемнадесет.