Стефани Майър - Скитница

Бях наследила роля, ползваща се с уважение в човешкото общество. Сега хората ми носеха разни неща и ми правеха път да вляза първа в някоя стая. Даваха ми най-лесната работа и след това през половината от времето я вършеха вместо мен. Нещо по-лошо, аз се нуждаех от тази помощ. Мускулите ми бяха меки и не бяха свикнали с физически труд. Лесно се уморявах, а опитите ми да скрия това не можеха да заблудят никого. Вероятно нямаше да мога да пробягам и километър без спиране.

Но за това снизходително отношение имаше и друга причина освен физическата ми слабост. Бях свикнала да имам красиво лице, но такова, което хората можеха да гледат със страх, недоверие и дори с ненавист. Новото ми лице не предизвикваше такива емоции. Хората често докосваха бузите ми или просто повдигаха брадичката ми, за да видят по-добре лицето ми. Често ме потупваха по главата (която лесно можеше да бъде достигната, защото бях по-ниска от всички останали, с изключение на децата) и толкова често ме галеха по косата, че престанах да го забелязвам. Онези, които така и не ме приеха преди, правеха това също толкова често, колкото и приятелите ми. Дори Лусинда само привидно се противопостави, когато децата й започнаха да ме следват като две обожаващи ме кученца. Особено Фрийдъм използваше всяка възможност, за да пропълзи в скута ми и да зарови лице в косата ми. Исайя беше твърде едър за такива прояви на привързаност, но обичаше да ме държи за ръка — беше точно толкова голяма, колкото неговата, докато разговаряше развълнуван с мен за Паяците и за Драконите, за футбол и за акции. Децата все още не смееха да се приближат до Мелани, защото преди това майка им ги беше наплашила толкова много, че сега нейните опити да ги окуражи не можеха да променят нещата.

Дори Маги и Шарън, макар все още да се опитваха да не ме поглеждат, вече не се държаха така враждебно в мое присъствие.

Тялото ми не беше единствената промяна. Мусоните дойдоха късно в пустинята и аз бях доволна от това.

Така например никога преди не бях усещала миризмата на мокрите от дъжда кактуси. Имах съвсем смътна представа от спомените на Мелани, ама наистина съвсем смътна, но сега миризмата нахлу в душните пещери и те замирисаха на свежо, почти ароматно. Този аромат се задържа в косата ми и ме следваше навсякъде. Усещах го дори в сънищата си.

Освен това Венчелистчета Отворени към Луната беше живяла през целия си живот в Сиатъл и това безкрайно синьо небе и изгарящата жега бяха така объркващи — почти стъписващи — за организма ми, както биха били за обитателите на пустинята надвисналите и натежали от дъжд тъмни облаци. Облаците бяха вълнуващи, едно разнообразие от безбрежното, безформено бледосиньо. В тях имаше дълбочина и движение. Рисуваха картини по небето.

В пещерите на Джеб се направиха големи размествания и голямата зала за забавления — сега превърната в обща спалня за комуната — беше добра подготовка за следващите размествания.

Нужно беше всяко пространство, така че стаите не можеха да останат празни. Въпреки това само новодошлите — Кенди, която най-после си беше спомнила истинското си име — и Лейси приемаха да заемат някогашната стая на Уес. Съжалявах Кенди за бъдещата й съквартирантка, но Лечителката не показа никакви признаци за безпокойство от перспективата.

След края на дъждовете Джейми щеше да заеме свободния ъгъл в пещерата на Бранд и Арън. Мелани и Джаред го бяха изгонили от стаята си в стаята на Иън, преди аз да се преродя в тялото на Вет. Джейми вече не беше толкова малък, за да му дават някакви обяснения.

Кайл работеше по разширяването на една малка пукнатина, в която някога спеше Уолтър, за да бъде готова, когато пустинята отново стане суха. Тя наистина не беше достатъчно голяма за повече от един човек, а Кайл нямаше да бъде там сам.

Вечер в залата за игри Съни спеше свита на топка върху гърдите на Кайл като котенце, което е приятел с някое голямо куче — с някой ротвайлер, на който има безгранично доверие. Съни беше винаги с Кайл. Не можех да си спомня да съм ги виждала неприлепени един към друг, откакто за пръв път отворих тези сребристосиви очи. Кайл не преставаше да се чувства изумен и прекалено погълнат от тази невъзможна връзка, която така и не можеше да си обясни, за да се огледа наоколо и да се заинтересува от нещо друго. Не се отказваше от Джоди, но когато Съни се притискаше към него, той нежно я обгръщаше с ръце.

Преди дъжда всички пространства бяха заети, затова останах при доктора в болницата, която вече не ме плашеше. Кушетките не бяха удобни, но това беше много интересно място. Кенди си спомни подробностите от живота на Лятна Песен по-добре, отколкото от своя собствен живот и сега болницата се беше превърнала в място за чудеса.