Стефани Майър - Скитница

Хайди и Лили, Лили, усмихваща се с лека, болезнена усмивка — но не по-малко искрена, въпреки болката…

— Не й позволихме да се обезводни, но нямаше как да я храним. Опасявахме се от атрофия — на мускулите, на мозъка й…

Докато новото ми сърце ме бодеше по-силно от когато и да било преди — бодеше го за жената, която изобщо не познавах, очите ми продължаваха да оглеждат кръга и после замръзнах. Джоди ме гледаше, вкопчила се в Кайл. Усмихна се плахо и изведнъж я познах:

— Съни!

— Трябваше да остана — рече тя почти самодоволно. — Също като теб. — Погледна лицето на Кайл, което беше така измъчено, както никога не го бях виждала, и гласът й стана тъжен. — Обаче се опитвам. Търся я. Ще продължавам да я търся.

— Кайл ни накара да върнем обратно Съни, когато се видя, че може да загубим Джоди — продължи тихо докторът.

Загледах се за момент изумена в Съни и Кайл, а после кръгът свърши. Иън ме наблюдаваше със странна смесица от радост и нервност. Лицето му беше някак по-голямо, отколкото беше преди, но очите така сини, както ги помнех. Котвата, която ме задържа на тази планета.

— Добре ли си там вътре? — попита той.

— Не… знам — признах аз. — Чувствам се много… странно. Също толкова странно, както при смяната на един вид с друг. По-странно, отколкото бих си помислила, че може да бъде. Не… знам.

Сърцето ми отново се разтуптя, когато се вгледах в тези очи и този път това не беше спомен за любов от някакъв друг живот. Усетих устата си пресъхнала, а стомахът ми да трепери. Чувствах мястото, където ръката му докосваше гърба ми по-живо, отколкото бе останалата част на тялото.

— Нали не си много против да останеш тук, а Скит? Мислиш ли, че би могла да изтърпиш това? — прошепна той.

Джейми стисна ръката ми. Мелани сложи своята върху неговата, а после Джаред се усмихна и прибави своята отгоре. Труди ме потупа по крака. Джефри, Хийт, Хайди, Анди, Пейдж, Бранд и дори Лили ме гледаха широко усмихнати. Кайл беше дошъл по-близо и също се усмихваше, а усмивката на Съни беше заговорническа.

Колко „Без болка“ ми беше дал докторът? Всичко наоколо излъчваше топлина.

Иън отметна златистия кичур коса от лицето ми и сложи ръка на бузата ми. Беше толкова голяма, че дланта й покриваше страната ми от брадичката до челото. От докосването по кожата ми сякаш мина електрически ток.

Усетих как по бузите ми избива руменина. Сърцето ми никога преди не е било разбивано, но и никога не е преливало от щастие. Засрамих се, беше ми трудно да намеря гласа си.

— Струва ми се, че бих могла — прошепнах аз. — Ако това ще те направи щастлив.

— Няма да е достатъчно — не се съгласи Иън. — Ти трябва също да си щастлива.

Можех само за кратко да издържа погледа му. Срамежливостта ми, която беше нещо толкова ново за мен, ме караше отново и отново да свеждам очи.

— Аз… мисля, че бих могла — съгласих се. — Мисля, че това може да ме направи много, много щастлива.

Щастлива и тъжна, въодушевена и нещастна, защитена и уплашена, обичана и необичана, търпелива и ядосана, миролюбива и буйна, изпълнена и празна… Всичко. Щях да почувствам всичко това. Щяха да бъдат изцяло мои.

Иън продължи да ме гледа изпитателно, докато накрая се вгледах в очите му и бузите ми почервеняха.

— Тогава ще останеш.

Той ме целуна направо пред всички, но аз бързо забравих за публиката. Това беше лесно и в реда на нещата, нямаше раздвоение, нямаше объркване, нямаше възражения. Бяхме само Иън и аз, разтопената скала, която преминаваше през това ново тяло и го разтапяше с докосването си.

— Ще остана — съгласих се аз.

И моят десети живот започна.

Животът и любовта продължиха в последната човешка крепост на планетата Земя, но нещата не останаха съвсем същите. Аз не бях същата.

Това беше моето първо прераждане в тяло от същия вид. Преходът беше много по-труден, отколкото смяната на планетите, защото имах толкова много очаквания, свързани с това, че вече съм била в човешко тяло. Наследих също и много неща от Венчелистчета Отворени към Луната, те не бяха всички приятни.

Наследих голяма скръб и по Въртящата Облаци. Чувствах липсата на майката, която никога не бях познавала, и ми беше мъчно, че страдаше сега. Изглежда на тази планета не можеше да има радост, без да има равна по тежест мъка, за да я балансира върху някаква незнайна скала.

Бях наследила неочаквани ограничения. Бях свикнала с тяло, което беше силно, бързо и високо — тяло, което можеше да бяга в продължение на километри, да издържа без храна и без вода, да вдига тежести и да достига до високи рафтове. Това тяло беше слабо — и то не само физически. Обхващаше го внезапна плахост всеки път, когато не се чувствах сигурна в себе си, което се случваше често напоследък.