Стефани Майър - Скитница

Почувствах се много странно. Това, че ръката на Иън ме държеше не съвсем платонично, ми напомни за първата ми среща с „Без болка“. Като че ли, без да го съзнавам, изпитвах болка и докосването му я беше премахнало изведнъж.

Това чувство прогони срамежливостта ми. Обърнах се така, че да съм с лице към него, и той ме притисна още по-силно.

— Така добре ли е? — повтори шепнешком въпроса си. После ме целуна по челото.

— Много по-добре.

Няколко минути мълчахме. Повечето разговори бяха стихнали. Той се наведе така, че устните му допряха ухото ми и прошепна още по-тихо:

— Скит, мислиш ли…? — не се доизказа.

— Да?

— Е, сега като че ли цялото място остана само за мен. Не е редно.

— Не. За теб мястото не е достатъчно.

— Не искам да е само за мен. Но…

— Какво? — Защо не каза какво искаше да ме попита?

— Имаше ли достатъчно време да премислиш? Не искам да те притеснявам. Знам, че е доста объркващо… това с Джаред…

Трябваше ми малко време да вникна в това, което казва, но после тихо се изсмях. Мелани не си падаше много по хихикането, за разлика от Вет, и тялото й ме издаде в този неподходящ момент.

— Какво? — попита той.

— Дадох ти време да премислиш нещата — обясних тихо. — Не исках да те притискам, защото знаех, че е объркващо. Това с Мелани.

Той леко трепна от изненада.

— Мислила си…? Но ти не си Мелани. Никога не съм се чувствал объркан.

Усмихнах се в тъмното.

— И ти не си Джаред.

Когато отговори, гласът му беше по-рязък:

— Но той си е пак Джаред и ти го обичаш.

Отново ли ревнуваше Иън? Не би трябвало да се радвам на негативни емоции, но да си призная това ми подейства насърчително.

— Джаред е миналото ми, от друг живот. Ти си моето настояще.

Известно време той не каза нищо. Когато заговори отново, гласът му беше развълнуван:

— И бъдещето ти, ако нямаш нищо против.

— Да, моля те.

После ме целуна по най-неплатоничния начин при тези твърде притеснителни обстоятелства и с радост си спомних, че бях постъпила доста съобразително, когато излъгах за възрастта си.

Дъждовете щяха да спрат и тогава Иън и аз щяхме да бъдем заедно, щяхме да бъдем наистина партньори. Това беше обещание и задължение, каквото никога преди, във всичките ми животи, не бях имала. Мисълта за това ме изпълваше едновременно с радост, трепет, плахост и отчаяно нетърпение — караше ме да се чувствам човек.

След като уредихме всичко това Иън и аз станахме по-неразделни, отколкото преди. Затова, когато дойде време да изпитам новото си лице пред други души, той, естествено, дойде с мен. Тази акция беше за мен облекчение след дългите седмици на неудовлетвореност. Чувствах се достатъчно зле, че новото ми тяло беше слабо и почти безполезно в пещерите. Не можех да повярвам, че другите не искаха да ми позволят да използвам тялото си за единственото нещо, за което то идеално ставаше.

Джаред изрично беше одобрил избора на Джейми точно заради това лишено от всякакво лукавство, уязвимо лице, в което никой не би се усъмнил, заради това нежно тяло, което всеки би се чувствал задължен да защитава, но дори и на него му беше трудно да провери своята теория на практика. Сигурна бях, че сега участието ми в акции щеше да бъде още по-лесно отпреди, но Джаред, Джеб, Иън и другите — всички, с изключение на Джейми и Мел, спореха с дни, опитвайки се да намерят начин да избегнат използването ми за тази цел. Това беше смешно.

Видях ги да гледат към Съни, но тя още не се беше доказала и й нямаха доверие. На всичко отгоре Съни нямаше абсолютно никакво намерение да си покаже носа навън. Самата дума акция я караше да се свива от ужас. Кайл също не можеше да излиза с нас. Единственият път, когато спомена за това, Съни изпадна в истерия.

Накрая победи практичността. Бях необходима.

Запасите намаляваха и това щеше да бъде продължително и твърде методично пътуване. Както обикновено, акцията се ръководеше от Джаред, така че участието на Мелани в нея не подлежеше на съмнение. Арън и Бранд изразиха доброволно желание да участват, не че имахме нужда от повече мускули, но най-вече защото им беше омръзнало да стоят затворени.

Отивахме далеч на север и аз се вълнувах, че ще видя нови места и отново ще почувствам студ. Вълнението идваше малко в повече на това тяло. Чувствах се много възбудена в нощта, в която щяхме да се отправим с джипа към свлачището, където бяха скрити пикапът и големият покрит камион. Иън ми се присмиваше, защото почти не ме свърташе на едно място, докато товарехме в пикапа дрехите и сухоежбината, която щеше да ни е нужна. Хвана ме за ръката и каза, че ще ме държи така, за да не хвръкна.