Стефани Майър - Скитница

— Кажи ми нещо, докторе. Как е истинското ти име.

Исках да получа отговор на всички малки загадки преди да настъпи края.

— Юстас. Това е фамилно име, родителите ми бяха жестоки хора.

Засмях се за миг. После въздъхнах.

— Джаред чака отзад при голямата пещера. Обещах му, че ще му кажеш, когато всичко приключи. Само почакай, докато аз… докато аз… престана да мърдам, става ли? Тогава ще е късно за него да направи каквото и да било.

— Не искам да правя това, Скит.

— Знам. Благодаря ти за това, докторе. Обаче разчитам на обещанието ти.

— Моля те.

— Не. Ти ми даде думата си. Аз изпълних моята част, нали?

— Изпълни я.

— Тогава изпълни своята. Позволи ми да остана при Уолт и Уес.

Слабото ми лице се сгърчи, опитвайки се да не се разплаче.

— Ще те… заболи ли?

— Не, докторе — излъгах аз. — Няма да почувствам нищо.

Чаках да ме обземе еуфорията и „Без болка“ да свърши цялата работа така, както беше станало последния път. Все още не чувствах никаква разлика. Може би в края на краищата това не се дължеше на „Без болка“, а просто на факта, че съм обичана. Отново въздъхнах.

Легнах по корем върху кушетката и извърнах лице към доктора.

— Приспи ме, докторе.

Бутилката се отвори. Чух го да я разклаща върху кърпата в ръката си.

— Ти си най-благородното същество, което съм срещал. Вселената ще стане по-мрачно място без теб — прошепна той.

Това бяха думите му над гроба ми, надгробния ми надпис и бях доволна, че ги чух.

Благодаря ти, Скит. Сестро моя. Никога няма да те забравя .

Бъди щастлива, Мел. Наслади му се докрай и заради мен .

Ще го направя — обеща тя.

Сбогом — помислихме едновременно и двете.

Докторът притисна кърпата върху лицето ми. Вдишах дълбоко, без да обръщам внимание на тежката, неприятна миризма. При второ вдишване видях отново трите звезди. Те не ме викаха, пускаха ме да вървя, оставяха ме на тъмната вселена, в която се бях скитала през толкова много животи. Понесох се в мрака и той започна да става по-светъл и по-светъл. Изобщо не беше черен — беше син. Топъл, вибриращ, яркосин… носех се из него без никакъв страх.

Бях предупредена, че усещането в началото е като края. Обаче този път краят беше по-голяма изненада от когато и да било.

По-голяма от края на всеки от деветте ми живота. По-голяма, отколкото да скочиш в асансьорна шахта. Не очаквах повече движения и мисли. Какъв край беше този?

Слънцето залязва — всичко е розово и това ме кара да се замисля за моя приятелка… как ли ще е името й тук? Нещо за… бръчки? Бръчки и още бръчки. Тя беше красиво Цвете. Цветята тук са толкова безжизнени и скучни. Обаче миришат чудесно. Миризмите са най-хубавото нещо на това място.

Чувам стъпки зад мен. Въртящата Облаци пак ли ме е последвала? Нямам нужда от яке. Тук е топло — най-после! — и искам да почувствам въздуха с кожата си. Няма да погледна към нея. Може да си помисли, че не я чувам и да се върне у дома. Толкова е внимателна с мен, сега аз вече съм почти голяма. Не може вечно да се грижи за мен.

— Извини ме — казва някой и аз не мога да разпозная гласа. Обръщам се да я погледна, но и лицето не ми е познато. Красива е.

Лицето от спомена ме кара да дойда на себе си. Това е моето лице. Но не си спомням това…

— Здравей — казвам аз.

— Здравей. Казвам се Мелани. — Тя ми се усмихва. — Аз съм нова в града и… мисля, че се загубих.

— О! Къде искаш да отидеш? Аз ще те заведа. Колата ни е точно зад…

— Не, не е далеч. Излязох на разходка, но сега не мога да намеря обратния път за Бекър Стрийт.

Тя е нов съсед — колко хубаво. Обичам нови приятели.

— Съвсем близо си — казвам й аз. — Зад втория ъгъл нагоре по този път, но можеш да минеш напряко през малката уличка тук. Ще те отведе право там.

— Може ли да ми покажеш? Извинявай, как ти е името?

— Разбира се! Ела с мен. Аз съм Венчелистчета Отворени към Луната, но в семейството ми ме наричат повече Вет. Откъде си, Мелани?

Тя се смее.

— Сан Диего ли имаш предвид или Пеещия Свят, Вет?

— И двата. — Аз също се смея. Харесвам усмивката й. — На тази улица има два Прилепа. Живеят в онази жълта къща с боровете.

— Ще трябва да ги поздравя — казва тихо тя, но гласът й е променен, напрегнат. Поглежда към полутъмната уличка така, като че ли очаква да види нещо.

И там наистина има нещо. Двама души, мъж и момче. Момчето прекарва ръка през дългата си, черна коса, като че ли е нервно. Може би е притеснен, че също се е загубил. Красивите му очи са широко отворени и развълнувани. Мъжът е абсолютно неподвижен.