Стефани Майър - Скитница

Джейми, Джаред. Сърцето ми подскочи, но усещането е особено, нещо не е наред. Твърде малко е… и бие неравномерно.

— Това са приятелите ми, Вет — казва ми Мелани.

— О! О, здравейте. — Подавам ръка на мъжа — той е по-близо.

Посяга към моята. Стискането му е толкова силно. Дръпва ме напред право върху тялото си. Не разбирам. Нещо не е както трябва. Не ми харесва. Сърцето ми бие по-бързо и съм уплашена. Никога преди не съм била така уплашена. Не разбирам. Ръката му замахва към лицето ми и аз се задъхвам. Поемам мъглата, която идва насреща ми заедно с ръката му. Сребърен облак с вкус на ягоди.

— Как… — искам да попитам аз, но вече не мога да ги видя. Не мога да видя нищо…

Вече няма нищо.

— Скит? Чуваш ли ме, Скит? — пита познат глас.

Не беше това името… нали? Ушите ми не реагираха на него, но нещо все пак реагира. Не бях ли аз Венчелистчета Отворени към Луната? Това ли беше? И то не беше. Сърцето ми бие по-бързо, ехо от страха в паметта ми. В главата ми нахлува образ на жена с коса, прошарена от червени и бели нишки, и кротки, зелени очи.

Къде беше майка ми? Но… тя не ми беше майка, нали?

Чувам около мен да отеква някакъв звук, нечий тих глас:

— Скит. Върни се. Няма да те пуснем да си отидеш.

Гласът беше познат и същевременно не беше. Звучеше като… мен?

Къде беше Венчелистчета Отворени към Луната? Не можех да я намеря. Само хиляди празни спомени. Къща, пълна с картини, но без обитатели.

— Използвай „Събуди“ — каза един глас. Не ми беше познат.

Нещо премина по лицето ми, леко като докосване от мъгла. Познавах миризмата. Аромат на грейпфрут. Вдишах по-дълбоко и мозъкът ми изведнъж се проясни. Почувствах, че лежа… но и това не беше съвсем вярно. Не бях… цялата. Почувствах се някак смалена. Ръцете ми бяха по-топли от останалата част на тялото ми и причината беше, че ги държаха. Държаха ги големи ръце, които направо ги поглъщаха.

Миришеше странно — на спарено и малко на плесен. Спомних си миризмата… но бях сигурна, че никога преди не я бях помирисвала през живота си. Не виждах нищо, освен някакво убито червено — вътрешната страна на клепачите ми. Исках да ги отворя и потърсих нужните мускули за това.

— Скитнице? Всички те чакаме, скъпа. Отвори очи.

Този глас, този топъл дъх в ухото ми, беше дори по-познат. Някакво странно усещане премина през вените ми. Усещане, каквото никога преди не бях изпитвала. Звукът спря дъха ми и пръстите ми трепнаха. Исках да видя лицето, на което принадлежеше гласът.

Цвят заля мозъка ми — цвят, който ме викаше от някакъв далечен живот — ярко, пламтящо синьо. Цялата вселена беше яркосиня.

Най-после си спомних името си. Да, точно така беше. Скитница, аз бях Скитница. А също и Скит. Сега си го спомних.

Някой леко докосна лицето ми — лек натиск върху устните ми и върху клепачите. Аха, ето къде са били. Сега, след като ги намерих, можех да ги накарам да премигнат.

— Тя се събужда! — извика развълнуван някой.

Джейми. Джейми беше тук. Сърцето ми отново започва да тупти неравномерно. Трябваше ми секунда, за да могат очите ми да фокусират. Синьото, което прониза очите ми, нищо не струваше — беше прекалено бледо, прекалено измито. Не беше синьото, което исках. Една ръка докосна лицето ми.

— Скитнице?

Погледнах натам, откъдето дойде звукът. Почувствах се много странно, когато си помръднах главата. Не я усетих, както преди, но същевременно я чувствах по същия начин, по които винаги съм я чувствала.

Очите ми зашариха насам-натам и намериха синьото, което търсех. Беше някаква смес от сапфир, сняг и среднощен мрак.

— Иън? Иън, къде съм? — Звукът на гласа, който идваше от гърлото ми, ме уплаши. Прекалено писклив и разтреперан. Беше ми познат, но не беше моя.

— Коя съм аз?

— Ти си си ти — каза ми Иън. — И си точно там, където принадлежиш.

Издърпах ръката си от гигантската ръка, която я държеше. Исках да докосна лицето си, но нечия ръка се протегна към мен и аз замръзнах.

Протегнатата ръка също замръзна над мен.

Отново се опитах да вдигна ръката си, за да се предпазя, но това накара и ръката над мен да се помръдне. Започнах да треперя и ръката се разтрепери.

Ох.

Разтворих и затворих ръката, продължавайки внимателно да я наблюдавам. Това моята ръка ли беше, това малко нещо? Беше като детска, като се изключат дългите нокти, оцветени в розово и бяло, с идеално изпилени гладки дъги. Кожата никак не подхождаше — светла, със странен сребрист оттенък и тук-там със златисти лунички. Беше странна комбинация между сребристо и златисто, което отразяваше образа: можех да видя лице в главата си, като отразено в огледало.