Атанас Славов - Пентаграм

После беше Демона.

И тогава свърши удобното изчакване, когато предварително се виждаха всички бъдещи стъпала. Започна едно отчаяно насилствено катерене по стръмно стърнище, покрито със сипеи и поддаващи под пръстите храсти, с редки хоризонтални полянки, на които можеше малко да почине и да огледа отново огромната долина там, в подножието. И всяка следваща е все по-малка, все по-кратка, все по-високо… без дух да остана… Игис!

През цялото това време почти не си беше спомнял за Игис. Домът на семейство Хоуфа, стаята на Игис, озарена от горещия им шепот, сметките за сватбата, скандално изядени от Бу – всичко това не се беше случило преди десет дни, а в някакво друго време, сякаш в друг свят.

Сякаш в друг свят.

– Номера 68, 69, 70, влизайте!

Номер 68 беше неговият.

Ако не беше Предписанието, което с механически педантизъм отмерваше всяко движение и всяко събитие, Баюн сигурно щеше да загуби броя на коридорите и стълбите. Изглежда всички архитекти, строили Храма, са се стремили да вплетат в камък заплетената непостижимост на Същността. Чиновникът, Баюн и другите двама изминаваха един коридор, връщаха се по друг, качваха се на следващия етаж, за да слязат два, и навсякъде – в орнаменти, емблеми и светещи табла – ги съпровождаше правилото „Всички сме бледи пред Същността“. Двамата спътници на Баюн дишаха тежко. Хвърляха бързи погледи наоколо, без да могат да се ориентират. Навсякъде коридорите бяха еднакви. Десетки плътно затворени врати, редки и неприятно съскащи осветителни тръби, които само сгъстяваха полумрака. И нито един човек. Никакъв шум, предизвикан от човешко присъствие.

Номер 70 се спъна и шумно се срути до някакъв шкаф. Беше толкова стъписан и объркан, че вместо да стане, само се обърна настрани и впери в чиновника умоляващ поглед, сякаш питаше: „Кажете, какво да направя?“.

– Станете – сухо каза чиновникът и продължи. Баюн и другият го последваха. Номер 70, изгубил темпото, подтичваше след тях и с болезнена физиономия разтриваше ударения си лакът.

Чиновникът внезапно спря пред една от вратите. Отвори я, въведе вътре Баюн и веднага излезе. В тясната стая само едно масивно резбовано бюро напомняше за бившето величие на Единната същност. Всичко останало – голите стени с едва различими надписи, протритите на лактите раса на двамата Едносъщни вътре, посивелият напукан таван – издаваше дългогодишно креене без разкош. На челата на двамата Едносъщни беше татуирано Първоцветето. Значи бяха дребни служители. Висшите Едносъщни – Тихите певци – носеха на челата си метални обръчи с релефа на Първоцветето. В паметта на Баюн започна да изплува митът за бездиханния Първосвят, в който прераства малкият кълн, породил след седем вечности Седмолистното Първоцвете. Първи лист – на Приобщението, втори лист – на…

– Име? – попита седящият зад бюрото и гласът му прозвуча в голата стая като мокър шамар.

– Баюн Саанох.

– Години?

– Двадесет и седем.

– Къде живееш?

– В Хайвог.

Едносъщният спря да се чеше. Рязко вдигна погледа си, досега заровен в книжата на бюрото.

– Хайвог е на Диис!

– Да, Едносъщни – смирено отговори Баюн. Чиновникът отново се зачеса с ожесточение.

– Как си попаднал тук?

– С лодка, Едносъщни.

– Къде е лодката?

– Не знам. Когато излизах на брега, не я вързах. Сигурно вълните са я отнесли, Едносъщни.

Едносъщният потъна в размисли. Няколко минути минаха в мълчание.

– А как си попаднал на Диис? И откъде? За какво са те пратили?

– За изповядване на Едносъщното учение, Едносъщни. В Нангар това се счита за престъпление.

– Сигурно си го изповядвал публично?

– Да, Едносъщни.

– Какво си работил там?

– Помощник-пилот на дирижабъл, Едносъщни.

– На кой дирижабъл?

Предписанието мигновено извлече „Въздушния регистър“.

– На „Велдакон“, Едносъщни.

Чиновникът вдигна слушалката на телефона, набра номер и се осведоми има ли в Нангарския въздушен флот дирижабъл „Велдакон“. Отговорът го удовлетвори.

– С какво си се занимавал на Диис?

– Различно, Едносъщни. За каквото ме хванеха. Последната ми работа беше на пристанището. Оттам откраднах лодката.

– Защо? Какво ти е притрябвало на Ампай? Чувал съм, че на Диис може да се живее добре.

Баюн въздъхна. Наведе глава.

– Да, Едносъщни. Там живеят добре ония, които нямат никаква вяра. Там над вярата се надсмиваха, Едносъщни.

– И ти реши да дойдеш тук?

– Да, Едносъщни.

– Закълни се, че твоята вяра е искрена.