Атанас Славов - Пентаграм

Какво всъщност се случи с теб, стратег, не – пилот, това за стратега беше после – какво всъщност? Един Демон се вклини в живота ти със своето Предписание. Защо? Стана стратег, като изпъкна единствено със свръхестествен нюх към настроенията на началниците си? Да! Проникна в секретния сейф на отдела си, но предаде ли някъде тайните? Не! Против волята си, с невъзможна арогантност облада Йохат, но беше ли това неприятно за теб или нея? Разбира се, не. Изобщо нищо не е ясно, без дух да остане…

Нищо не беше ясно. Слънчевата топлина все повече го отпускаше. Без да е стигнал до някакво прозрение, Баюн заспа. Почти веднага пристигна Демона и с ирационалната естественост на съня го покани на танц. Те се завъртяха по блестящия паркет на семейство Теракол. Баюн прегръщаше вече не Демона, а Игис… впрочем лицето бе на Игис, а всичко останало на Йохат. Игис-Йохат го гледаше с влажен поглед и с пиянския глас на Халбун шепнеше: „Има разни хора, Баюн-чи, едни честно служат на националната ни икономика и нравственост, като не бързат да си получат закупеното олово, а други, например…“ – тя кимна към Лотикс. С елегантно движение отстъпи назад и безволевият Баюн попадна в ръцете на убития, който го поведе през безликата танцуваща тълпа. Лотикс го прегръщаше през рамото и хватката му ставаше все по-силна, Баюн не можеше да откъсне поглед от неподвижната струйка кръв в ъгъла на устата му, а Лотикс стискаше все по-силно и по-силно…

Събуди се с изтръпнало рамо. Слънцето клонеше към залез. Това природно събитие този път беше изпълнено с толкова багри, нюанси и промени, че напомняше самия живот. И като живота завърши с дълбока непрозрачна нощ. Околното, загубило образа си, избледня. Останаха само звуците, усещанията, миризмите. Толкова малко за една реалност.

И толкова много за едно въображение.

Плискането на океанските вълни напомняше за вибрафонов концерт на брега на Сиса… Когато Баюн беше на девет години, Едносъщният Дилетиле заведе техния клас на концерт. Баюн не знаеше чия е тази музика, едва по-късно научи, че Храмовият оркестър е изпълнявал предкласически автори, а вибрафоновият аранжимент е създаден от Теоджин, бащата на класиката. Тогава това не го интересуваше. Вибрафонът се намеси в духовата партия и постепенно я подчини. Затворил очи, Баюн слушаше това изпълнение, изплувало от глъбините на седемнайсет преживени години. Дълбоко кънтящи звуци, постепенно преминаващи в шепот и звън… Тогава беше лято. Оркестрантите свиреха на открито. Според каноните на Храма концертът продължи седем часа. На другия ден всички деца се успаха за училище и почти всички намразиха музиката. Освен двама – Баюн, който запомни вибрафона, и приятелят му от съседния клас, който три години по-късно стана детето-чудо на Вечинт. Беше започнал да композира музика в нов стил, с открити от него ритми и контрапункт. Родителите му имаха благоразумието да не му пречат. По-късно и те се прославиха покрай сина си. Това момче научи Баюн да свири на петострунен дир – един от най-трудните инструменти, който след години добави много към авторитета на пилота сред колегите му. Може би Баюн също щеше да стане музикант, ако беше видял в музиката спасение от досадата на Едносъщното училище, от насилствения авторитет на учителите. Но той намери друг път за спасение – в книгите, които разказваха за машини и изобретатели. После дойде Преломът и момчето-чудо загина при пожарите.

А Баюн стана пилот.

Но сега, когато гумената лодка го предпазваше от студа на айсберга, а звездите горе ставаха все по-пронизителни, Баюн ненадейно си помисли, че и полетът е като музиката. Или по-скоро в онова вътрешно, дълбоко неизречено желание да лети винаги е присъствала музиката. Макар че тя винаги е била в него. Единствената заслуга на Предписанието беше може би в това, че го изтръгна от ежедневието. Даде му възможност да се вгледа в себе си. Досега не знаеше, че това е толкова възможно. Нямаше откъде да го научи. Никой от хората, които беше уважавал, не правеше това. Единствен Дилетиле обичаше да говори за самовглъбяване. Но в неговото огледало човек можеше да види само отражението на Единната същност – и нищо повече.

Да полетиш като музика. Да излетиш в музиката. Да изсвириш мелодията на полета… Баюн с наслаждение караше мисълта си да се преобръща като риба в планински поток – толкова бързо, че се виждат само отблясъците. От паметта извираха несметни преживени мигове, когато издигайки самолета през облаците, той неизменно бе чувал една мелодия, лягайки на крило – друга, и всички неповторими виражи в своята грациозност раждаха музикален образ – неосъзнат и естествен като дишането… Поиска така, както е легнал по гръб, с лице, потопено в небето, изведнъж да пропадне нагоре, да разкъса стегнатата еластичност на въздуха и да се гмурне там, където падането няма значение, защото не те приближава към нищо и не те отдалечава от нищо. За пръв път извън самолета усети в себе си мелодията. Нямаше самолет, но имаше полет. И мелодията прилягаше на този полет. Тя се възкачваше по хиляди разтревожени струни. Изстреляна от техните тласъци, отвъд тембрите на познатите инструменти, тя ставаше просто музика – истинска и изменчива като мисъл… и зад затворените му клепачи пламна една кратка и необикновена фраза: Музиката е танцуваща мисъл.