Гордън Диксън: Последната енциклопедия

— Винаги, Блейс. Като и сега. Твоите Кучета са направили там горе доста голяма каша.

— Твоите Кучета, Дахно.

Дебелият гигант пренебрегна отговора.

— Кучетата, които аз ти заех. Твоята задача беше да подготвиш това място за Конференцията, господин заместник-председател.

— Твоите Кучета не са обучени, господин председател. Те обичат да убиват, защото си мислят, че така доказват цената и качествата си в нашите очи. Това ги прави ненадеждни дори с вакуумни пистолети.

Дахно се изхили. Очите му бяха остри и ярки.

— Да не би да ме притискаш, Блейс?

— Това е отговор на твоето притискане.

— Добре, но гледай да е в поносими граници. Както и да е, утре тук ще се съберем петдесет и трима човека. Телата нямат никакво значение, стига да не ни се мяркат пред очите. После можем да забравим за тях.

— Момчето няма да забрави — каза Блейс.

— Момчето?

— Ученикът, когото тия тримата са отглеждали и наставлявали.

Дахно леко изсумтя.

— И ти се безпокоиш заради едно момче? — каза той.

— Мислех, че ти си този, който приказваше за добре свършената работа, Дахно. Старците умряха, преди да могат да ни кажат нещо за него.

Дахно пак махна с ръка във въздуха — тоя път с леко нетърпение. Хал го наблюдаваше, застанал отвън извън острието на светлината от прозореца.

— Но защо е трябвало Кучетата да ги оставят живи?

— Защото не съм им казал да убиват. — Гласът на Блейс като че ли не стана по-висок, ала мина през стъклото със странна чистота до ушите на Хал.

Дахно повдигна глава, за да погледне високия мъж, а лицето му за миг загуби приветливия си израз и стана просто внимателно.

— Като оставим това настрани — каза той с непроменен тон, — какво друго биха могли да ни съобщят?

— Нещо повече. — Гласът на Блейс отново стана както преди. — Не погледна ли проспектите, когато реши да направим конференцията си тук? Това място е било закупено чрез фонд. Той е изграден чрез продажбата на някакъв нерегистриран междузвезден кораб от куриерски тип, който бил открит да се носи близо до Земята. Момчето е открито в него и тогава е било двегодишно или дори по-малко. На борда нямало никой друг. Не обичам загадките.

— Това, което не обича загадките, е екзотичната ти кръв — каза Дахно. — Къде ще стигнем, ако се захващаме с разгадаването на всяка загадка, на която се натъкнем? Нашата задача е да контролираме машинарията, а не да я разбираме. Кажи ми има ли друг начин, по който няколко хиляди души могат да се надяват да управляват четиринадесет свята.

— Може и да си прав — рече Блейс. — Само че това все пак е небрежна работа.

— Блейс, овнето ми — каза Дахно. Също като при Блейс преди малко гласът му се промени едва-едва, ала в очите му се отрази червената светлина на огъня. — Аз никога не съм небрежен. Знаеш го.

Откъм езерото подухна свеж нощен бриз. Лекият и внезапен порив на вятъра шибна клоните на един люляк в стъклото на друг от прозорците на библиотеката. Двамата мъже вътре веднага погледнаха към звука. Хал безшумно отстъпи от прозореца в по-плътната сянка.

Сега обучението му го подтикваше да се махне оттук. Време беше да тръгва. Той се полуизвърна към терасата, все още неосъзнал ясно в ума си истинската картина на видяното, но с празното усещане, че напуска нещо, към което никога повече няма да има възможност да се върне. Само че обучението му бе предвидило и това усещане, така че той го преодоля. Обърна гръб на терасата и къщата и в тих тръс побягна между околните дървета.

В околността имаше настлани с чакъл шосета за трафика на коли на въздушна възглавница, но пътят, който Хал избра, ги заобикаляше. Бягаше равномерно и с лекота през ухаещия на бор нощен горски въздух. Стъпките му не издаваха никакъв звук по мъртвите иглички от дърветата на земята и вдигаха съвсем малко повече шум по ивиците гола скала и твърда почва. Движеше се равномерно с дванадесет километра в час и след малко повече от час и половина стигна до малкия търговски център, известен под името Търкел. Имаше цяла дузина други такива центрове и две градчета, които бяха по-близо и до които можеше да стигне за по-малко време, но някакъв неосъзнат инстинкт — резултат от неговото обучение — го накара да избере Търкел.

Благодарение на този инстинкт в Търкел той трябваше да изчака само четиринадесет минути, преди движещия се по разписание автобус да спре там по пътя си към Боузман, Монтана. Хал беше единственият пътник, който се качи в меката планинска нощ. Влезе в автобуса и вкара един от кредитните билети, които носеше, в устройството за автоматичен контрол. Устройството отбеляза таксата за това пътуване, затвори вратите зад гърба му с мека „въздишка“ и отново вдигна превозното средство във въздуха.