Гордън Диксън: Последната енциклопедия

Беше барака за инструменти, пълна с оборудване за обработване на земята; всеки, който не познаваше мястото, би се блъснал в няколко десетки такива инструменти оставени на две крачки зад вратата. Само че Хал Мейн, макар и да не включи осветлението, тръгна леко между тях, без да докосва нищо, сякаш очите му можеха да виждат в тъмницата.

Всъщност това беше малка част от неговото обучение — слепешката да намира пътя си във вътрешността на тази барака. С увереността на опита и само с опипване, той откри една лавица на стената, завъртя я около скритата й ос в средата и отвори едно тясно тайно отделение между две греди от задната стена на бараката. Пет минути по-късно Хал се плъзна навън, а отделението пак се затвори зад гърба му. Сега обаче беше облечен в сухи дрехи — сиви панталони и синьо полуяке. Носеше малка пътна чанта и бе пъхнал във вътрешния джоб на късото си яке документи. Те му даваха право да пътува до всеки от четиринадесетте населени свята, а и картите и ваучерите, които му даваха достъп до достатъчно земянски и междупланетни фондове, за да замине в цял куп посоки извън Земята.

Хал отново тръгна между черните като нощ дървета и храсти в посока към къщата. Преднамерено не мислеше — не беше мислил от мига, в който видя знамето да се спуска и реагира, като се скри в езерото. Мисълта се опитваше да се върне обратно, но обучението му все още я сдържаше; и за момента у него нямаше нито воля, нито желание тя да пробие път през стената в ума си.

Той не мислеше, само се движеше — но се движеше като ивица мъгла над нощния терен. Уроците му бяха започнали още с прохождането, а той бе попаднал в ръцете на трима експерти, които буквално живееха заради него и бяха излели у него всичко, на което трябваше да го научат. От негова гледна точка изглеждаше съвсем естествено и нормално да знае това, което знаеше, и да бъде способен да прави това, което правеше. Без усилие, почти без да съзнава той мина леко и тихо през тъмната гора, където почти всеки би се блъскал и вдигал шум.

Най-подир Хал стигна до терасата. Плътната сянка — прекалено обгърната от мрака, бе скрила случилото се там, при все че слаба светлина се разстилаше от прозорците на библиотеката. Обучението му го задържа настрани от сянката, той не погледна към нея, не започна да я проучва. Вместо това тръгна към ръба на един от прозорците на къщата, откъдето можеше да погледне надолу към самото помещение.

Подът на библиотеката беше почти на два метра под равнището на терасата, така че отвътре прозорецът, през който той погледна, се намираше високо над външната стена. Самото помещение беше и дълго, и високо, а наредените от пода до тавана лавици бяха здравата натъпкани с няколко хиляди древни, печатни и подвързани тома, съдържащи творби от рода на поемите на Алфред Нойс, които Уолтър Наставника обичаше да чете. В камината, намираща се в единия край, тъкмо бе разпален огън, който хвърляше ръждива, уютна светлина от пламъка си върху тежките мебели, книгите и тавана. Двамата мъже в помещението стояха и говореха. Те бяха толкова високи, че раменете им почти стигаха до едно равнище със стъпалата на Хал. Стоейки обърнати един към друг, между тях имаше някакво напрежение като между партньори, които всеки миг могат да се превърнат в противници.

Единият беше високият мъж, когото Хал бе видял по-рано на терасата. Другият бе човек с почти същия ръст, ала тежеше поне един път и половина повече от първия. Не беше дебел. Той просто беше с по-мощно телосложение — с такива заоблени и дебели ръце и тяло, че дори при по-малкия мащаб на някой човек с нормален ръст те щяха да го карат да изглежда страшен. Лицето му беше кръгло и приветливо с къса къдрава гарвановочерна коса. Той се усмихваше жизнерадостно. Застанал така срещу по-високия и по-строен мъж, той изглеждаше грубо скроен и едва ли не размъкнат в своите меки широки панталони и платнено сако, които представляваха кестенявия му бизнес костюм. За разлика от него по-високият мъж — със сиви панталони и къса черна пелерина — изглеждаше добре облечен и дистанциран.

Хал се приближи до ръба на рамката, за да види дали може да чуе разговора им; думите отвътре едва достигаха до ухото му през изолиращото стъкло.

— … най-късно утре — говореше високият. — Тогава всички би трябвало да са тук.

— Добре бе наистина да са тук. Теб ще държа отговорен, Блейс — каза едрият чернокос мъж.

— Че кога не си го правил, Дахно?

Нейде далеч в дълбините на ума на Хал нахлу късче информация. Дахно или Дано — произнасяха го различно — беше човекът, за когото обикновено се говореше, като за водач на онази халтава мафиоподобна организация, за която се казваше, че чрез нея Другите увеличават своя контрол над населените светове. Имаше тенденция техните хора да говорят за Другите само с първите им имена — като за крале. Блейс… това трябваше да бъде Блейс Аренс, един от по-второстепенните водачи на Другите.