Гордън Диксън - Последната енциклопедия

Офицерът се размърда. Погледна нагоре към пушката, която Хал държеше насочена към него, а после неговото лице. Собственото му лице изведнъж се преобрази с една изтощена усмивка и внезапен блясък в очите.

— Ти! — възкликна той. — Намерих те…

— Значи си бил тук! — прекъсна ги нечий рязък глас.

Дете-на-Бога излезе от дърветата вляво от тях, влезе в гнездото и спря. За пръв път Хал осъзна, че виковете и писъкът на конусните пушки са намалели. Тъмните очи на Дете-на-Бога се спряха на оръжието в ръката на Хал.

— Значи и ти също си завзел конусна пушка. Хубаво! — Погледът му се спря върху офицера от милицията и за момент, докато Хал ги гледаше, двамата впериха очи един в друг — различни по възраст с двадесет години, по кости, мускули и дрехи, ала във всички други отношения еднакви като двама братя.

— Спести си безпокойството — рече офицерът. — Знаеш не по-зле от мен, че няма да ти кажа нищо, каквото и да избереш да правиш с мен.

Дете-на-Бога издиша през ноздри. Дулото на конусната му пушка се извъртя така небрежно, за да се спре върху офицера, че за момент Хал не схвана какво предполагаше това движение.

— Не! — И Хал блъсна пушката нагоре, встрани от мишената.

Обветреното лице на Дете-на-Бога се приближи, за да го изгледа отблизо. На това лице рядко се виждаха силни чувства, ала сега Хал си помисли, че разчита в него удивено неверие.

— „Не“? — повтори като ехо Дете-на-Бога. — На мен?

— Не е нужно да го убиваме.

Дете-на-Бога продължаваше да го фиксира с поглед. После дълбоко си пое дъх.

— Ти си нов за нас — рече той почти спокойно. — Такива като този трябва да бъдат убивани, преди да убият нас. В добавка, това, което казва отстъпникът, е вярно…

— Ти си отстъпник — ти, изоставеният от Господа! — прекъсна ги остро офицерът.

Дете-на-Бога не му обърна никакво внимание. Очите му все още бяха приковани в Хал.

— Това, което казва отстъпникът, е вярно — повтори бавно той. — Безсмислено е да разпитваме такъв като него, който някога е бил един от Избраниците.

— Ти си този, който отпадна от Избраниците! Аз съм от Бога и оставам от Бога!

Дете-на-Бога пак не му обърна внимание.

— Той няма да ни каже нищо, както сам твърди. Възможно е да има жив още някой, който никога не е бил Избраник. Такъв можем да накараме да проговори.

Мушката на Дете-на-Бога пак се люшна към офицера.

— Не, казвам ти! — Този път Хал хвана дулото на пушката и Дете-на-Бога, на чието лице ясно се изписа изумление, рязко се обърна към него.

— Сега ти ще пуснеш моето оръжие — започна бавно той, — или…

Чу се съвсем слаб шум, който не трябваше да ги разтревожи, ала когато се обърнаха видяха, че капитанът от милицията бягаше на зигзаг между дърветата. С едно движение Дете-на-Бога се отпусна на коляно, извъртя конусната пушка и стреля. От един ствол отлетяха парчета бяла кора. Той бавно свали оръжието, загледан в боровете. После се извърна към Хал.

— Ти остави един от ония, които са унищожили мнозина от нас, да избяга на свобода — натърти. — Той ще бъде свободен, ако не го хванем пак, за да убива още от нашите хора. — Гласът му беше равен, но очите му горяха към Хал. — … а с това, че попречи на мен, който щях да го пратя при Бог, за да го съди, ти направи свободата му възможна. За това ще трябва да се вземе по-специално решение.

След два-три мига Рух и нападателите, които се изкачваха право нагоре по планинския склон към позициите на милицията, се появиха на хребета. Виковете и пищенето на конусите намаляха и после замлъкнаха. Членовете на отряда събраха пушките и екипировката на падналите врагове и се върнаха надолу към скалите. Пленени нямаше. Очевидно нито милицията, нито отрядите взимаха пленници, освен ако не им бяха нужни за разпит. Офицерът, който избяга, когато Хал отвлече вниманието на Дете-на-Бога, не беше пленен повторно. Може би, помисли си Хал, някои от другите милиционери са успели да избягат. Отрядът нямаше нито време, нито енергия да преследва бегълци.

Четиринадесет от магаретата бяха убити от огъня на конусните пушки или така лошо ранени, че трябваше да ги ликвидират. Товарът им беше разпределен по раниците на гърбовете на членовете на отряда. Когато вече бяха готови да тръгнат отново, само Рух и Дете-на-Бога не носеха раници. Оставаха още около три часа до залез-слънце. Носейки мъртвите и ранените, те пътуваха само един час и половина, преди да направят лагер; това обаче бе достатъчно, за да ги отведе доста по-долу и встрани от планинския проход в една долина в подножието на хълмовете, която много приличаше на оная, където бяха лагерували, когато Хал и Джейсън се присъединиха към тях. Още щом разпънаха заслоните си, на червената светлина на залеза организираха погребална служба за убитите, последвана от първото хранене през деня, откакто сутринта вдигнаха лагера си.