Гордън Диксън: Разрушителят на светове

За кой ли път той отново се усети страшно откъснат от всичко, захвърлен и висящ някъде в пространството, далеч от всички хора и светове. За да се избави от това чувство, Блейс превключи на старата си мечта за вълшебната пръчица, която би му позволила да се заобиколи с хората, по които тъгуваше, и да живее така, както му харесва.

Но сега старото изпитано средство не помагаше. Дългите цитати, които той запомняше от книгите, гледайки в отвореното на коленете му четящо устройство, му звучаха някак несигурно и бяха съвършено неподходящи за завързване на приятелство с тези, които очакваше да срещне на Асоциация. Това, на което го бяха научили, за да развлича и изумява възрастните, като например гостите на майка му, едва ли можеше да му бъде от полза в този ултрарелигиозен свят. Хенри и двамата му сина биха приели който и да е, но не и някой по-умен и образован от тях. Блейс никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Той наистина нямаше какво да предложи на Хенри Маклийн и семейството му, освен това, което бе запомнил от Библията и другите книги. Как тогава да не го приемат само като „учена маймунка“?

Неприятните мисли и спомени го заляха като вълна… Малко преди да се раздели с майка си, го посети един приятел на Езекил — посивял и тромав човек, говорещ с едва доловим акцент. През цялото време на продължителния им разговор, Блейс усещаше нещо много особено, нещо, неподдаващо се на описание. Също като стюардесата преди малко, и този човек всячески се стараеше да изглежда благоразположен. Блейс се изкушаваше да му отвърне със същото, но печалния опит от подобни постъпки, предприемани от него в миналото, го бе научил да потиска чувствата си. Мъжът му зададе много въпроси, на повечето от които Блейс честно отговаряше, тъй като му се струваха безопасни, а за останалите успешно се направи на наивно, неразбиращо дете.

След няколко такива срещи посивелия човек изведнъж изчезна и няколко дни въобще не се появи. В деня преди излитането си Блейс влезе в стаята, съседна на гостната на огромния апартамент, нает от майка му в хотела, и дочу оттам гласа на Езекил. Отговори му някой, който Блейс позна — това беше неговият изчезнал приятел. Но сега той говореше по съвсем различен начин, използваше съвършено различни думи и по различен начин слагаше ударенията. Внезапно Блейс позна езика — това беше „напев“-а, разновидност на Бейсик-а, езика на най-отявлените фанатици при дружествениците. Момчето спря и се заслуша — тема на разговора бе самият той.

— … учена маймунка. Ти също го знаеш, Езекил, и то не по-зле от мен. Майка му е осъществила желанието си. Решението ти да ме поканиш да се запозная с момчето и същевременно да го наблюдавам, е напълно разумно. Вярно, в града има достатъчно добри психотерапевти, но никой от тях не е родом от тази част на Асоциация, от която сме аз, Хенри и ти самият. Никой по-добре от мен не знае какво очаква хлапето. Той никога няма да стане втори Дахно.

— То се подразбира — каза Езекил. — Дахно също беше много съобразителен, но на дванадесет години имаше силата и ръста на възрастен мъж. Как ли изглежда сега, само Бог знае.

— Това не знам — отговори му посивелия, — макар че подочух, че бил станал истински исполин.

— Но ти нали каза, че Блейс е съвсем друг — дочу се пак гласа на Езекил. — Как е възможно това? Майка му го държеше още по-изкъсо, отколкото Дахно. Самият ти би трябвало много добре да помниш Дахно — та нали неведнъж си го виждал и си се срещал с него, когато той все още живееше тук?

— И все пак ти казвам, че разликата е огромна — настояваше другия. — С възпитанието на Дахно се е занимавала предимно майката, решавайки, че не би могла да повери детето си на никой друг, и затова то толкова много прилича на нея. Той даже е усвоил майчиното си умение „така да изплашиш змията, че да я накараш да глътне собствената си опашка“. Що се отнася до Блейс, въпреки че е израснал под същия покрив, той е съвсем друг.

— А! — отвърна Езекил. — Ти навярно имаш предвид наставниците му. Вярно, че така погледнато, той бе още по-строго контролиран, отколкото Дахно. Обаче…

— Не, не, разликата е много по-дълбока — прекъсна го приятелят му. — Той е получил съвършено различно възпитание. Дахно все пак е бил за малко част от живота на майка си, докато този малчуган никога не е бил допускан там. Както вече казах, за нея той е бил само „дресираната маймунка“. Нещо необикновено, което можеш да показваш на другите, а понякога да се позабавляваш и самия ти. С него са се разпореждали като с войник, непрекъснато са му стягали юздите. Друг на негово място, по-малко надарен, едва ли би издържал. Той, слава богу, се е справил с това, но за разлика от Дахно е тръгнал по съвсем друг път. Забелязал ли си, че вече не вярва на никой, не виждаш ли колко е самотен?