Гордън Диксън: Разрушителят на светове

Блейс моментално настръхна. За целия си досегашен живот се бе научил да гледа с подозрение на подобни прояви на дружелюбие. Независимо от това, как изглеждаше и какво казваше, това момиче сигурно беше поредният наставник, който му предлагаше приятелство, само за да може после да го контролира. Игнорирането на всеки подобен опит за сприятеляване му беше станало като рефлекс, напълно оправдан в повечето случаи.

— Ъхъ — каза той, с тайната надежда, че ако се преструва на зает, зяпайки звездите, тя ще се откаже. Въпреки че жената може би искаше само да му обясни кое копче за какво е — но той вече ги беше разучил. Най-добре ще е, ако тя си тръгне и го остави на мира.

— Ти ще летиш до Асоциация, нали така? — продължаваше тя. — Ще те посрещне ли някой?

— Да — отговори Блейс, — чичо ми.

— И на колко години е чичо ти?

Блейс понятие си нямаше на колко години трябва да е чичо му, но реши, че това едва ли е от значение в момента.

— Той е на двадесет и осем — каза Блейс, — казва се Хенри, и има ферма в едно малко градче близо до космодрума.

— Хенри ли? Какво хубаво име — възкликна служителката. — А фамилията и адреса му?

— По фамилия е Маклийн, а адреса не помня…

Това вече си беше лъжа. Веднъж, съвсем случайно, Блейс бе видял адреса на чичо си, и от този момент той здраво заседна в паметта му, от която почти никога нищо не се губеше. Но той премълча този факт, както се бе научил да прикрива и способностите на ума си, изключая тези моменти, когато майка му го показваше на гостите си, или ако си мислеше, че в дадена ситуация те ще са му от полза.

— … но го имам тук някъде. — Блейс се пресегна към неголямата чанта на пода до креслото си. В нея бяха документите и съпроводителните му писма.

— Не, не, няма нужда да ми показваш нищо — запротестира стюардесата, — сигурна съм, че всичко ти е наред. Просто си мислех дали не би искал да се позабавляваш, вместо да седиш тук по цял ден и да гледаш екрана? Искаш ли нещо разхладително от бара?

— Не, благодаря ви — кимна Блейс, — от училището ни заръчаха да наблюдаваме звездите, това е в учебната програма. Заради тази ваканция при чичо Хенри ще пропусна началото на занятията и затова сега се опитвам да наваксам. Надявам се по-голямата част от наблюденията да направя сега, на път за Асоциация, та на връщане да не си губя времето.

— Ясно… — отвърна стюардесата. Доверителната интонация, живия и загрижен тон, а не думите му, напълно убедиха девойката. Явно трябваше да спре да го разпитва — предположението й, че в семейството на Блейс има неприятности, например, някой е умрял и затова Блейс е трябвало да си тръгне оттам, бе лишено от основания. Освен това самата тя отлично знаеше името и адреса на човека, който трябваше да посрещне Блейс на Асоциация. Обслужващият персонал на всички редовни космически рейсове носеше определена отговорност за всеки от пасажерите под дванадесет години, пътуващи сами.

— Ами, ако нямате нищо против — каза Блейс, — аз по-добре да продължа да се занимавам.

— О, разбира се, повече няма да ти преча. Но ако все пак нещо ти потрябва, натисни копчето за повикване и аз ще дойда. Става ли?

— Става. Благодаря ви — отговори Блейс, мушкайки ръката си в чантата. — Така и ще направя.

Стюардесата стана и си тръгна. Блейс извади четящото устройство от чантата и го сложи на коленете си. Той продължи да се прави на напълно ангажиран със заниманията си, а всъщност мозъкът му бе абсолютно свободен да си мисли каквото си ще. В интерес на истината, трябваше да прочете това-онова от Библията. Блейс знаеше имената на пророците, а сега се бе заинтересувал и от житиета им.

Щом стюардесата си тръгна, той веднага се почувства още по-самотен и нещастен, отколкото когато и да било. Странна работа: така му се искаше да й се довери, да приеме протегнатата й ръка, но просто не можеше да го направи! Той дори не знаеше точно какво е това „самота“, само я усещаше. Когато беше съвсем малък, той знаеше, чувстваше, че майка му го обича. После, като попорасна, със сърцето си усещаше, че тази обич е изчезнала завинаги. Майка му или го избягваше, или, ако й харесваше това, което той правеше в момента, известно време му обръщаше внимание.

Сега вече трябваше да се заеме с четенето. Но нямаше никакво желание — след като отхвърли опита на стюардесата да го поразвлече, изведнъж го обзе внезапен страх от бъдещето. Четящото устройство, в което бяха Библията, Корана и другите религиозни книги, препоръчвани от библиотеката на Нова Земя като най-подходящи за религиозно обучение, стоеше забравено на коленете му.