Хари Харисън - Отмъщението на стоманения плъх

Ако има разследване, то ще бъде бавно и когато изследователите дойдат, много неща ще успеят да застанат на местата си. Така се надявах. Всичко изглеждаше безупречно на теория и напълно безумно на практика.

Точно в полунощ на хоризонта отначало замига, а след това светна нова звезда и въздъхвайки с облекчение, оставих чашата. Графикът бе спазен като от пътническа ракета. Точката ставаше все по-ярка и по-ярка. Знаех, че компютрите и астрономите са поработили както трябва. Но не чак толкова добре.

Тази играчка възнамеряваше да се приземи точно върху мен!

Не съвсем. Докато я наблюдавах, тя видимо се изместваше встрани, ускорявайки движението си с развитието на нещата. Във въздуха се разнасяше пуфтене като от чайник. Скочих в колата и с ритник я съживих, когато горящата бомба се скри зад върха на „гърнето“, последва разтърсващ взрив, осветяващ местността и очертаващ с огъня си силуета на скалата.

Хвърлих се напред. Фаровете ми извадиха от тъмнината прясно петно на земята, обкръжено от облаци прах, дим и пара.

На дъното лежеше голямо полирано парче от изпускащ пара камък. Скрих колата зад най-близката дюна и пуснах предавателя. Раздаде се още един взрив, малко по-слаб от този на сблъсъка, и над главата ми просвистяха парчета от камъни.

Когато отново погледнах метеорита, зарядите го бяха разцепили почти на две и желеобразната течност, която защищаваше съдържанието му, попиваше в пясъка.

В същия миг чух нарастващ грохот от приближаващи се реактивни самолети и моментално изключих фаровете. Летящите чудовища прелетяха над главата ми — триъгълници ревяща тъмнина на звездното небе — и се наклониха при завоя. Направих нова преоценка на подозрителността на полицейските сили, а също и на радарите, компютрите и самата им организация. Имах по-малко време, отколкото предполагах. Скочих в ямата, опитвайки се да не обръщам внимание на топлината, лъхаща от раздробения камък.

Снаряжението беше цяло — опаковано в плоски сандъци, и светлината на звездите беше достатъчно силна, за да ги измъкна горе и да ги скрия в колата. Самолетите кръжаха горе и търсеха точното място на падането на метеорита с помощта на радарна триангулация.

Не че можеха да видят нещо при тяхната скорост, а и на тъмно, но се задаваха по-бавни въздушни съдове с уреди и осветление, които можеха да претърсят целия район.

При тази мисъл забързах доста, въображението ми вече рисуваше трептенето на перки на хоризонта. Дишайки тежко, сложих и последния сандък в колата и зачаках самолетите да се обърнат с гръб към мен, преди да тръгна към своята дупка.

Пътувах с възможно най-голяма скорост, лавирайки между големите ями и подскачайки на по-малките. Когато самолетите се обърнаха в моята посока, спрях, изчаквайки и представяйки си с всички сили колко съм мъничък. При следващото тръгване успях да се добера до входа. Когато хвърлях в дупката първия сандък, чух мотори. Отдалеч заблещука силна светлина, движеща се към мен. Бръсначът се размахваше съвсем близо до мен. Хвърлях сандъците един след друг, без да се грижа къде ще се приземят.

Вече бях готов да се гмурна след тях и внимателно да ги подредя, когато над главата ми запърхаха огромни крила и изпод „гърнето“ като мълния избухна ослепителна светлина.

Тя се понесе по-нататък, а аз напипах с крак стартера на колата през галактиката от дъги и ревящи светлинни дискове. Колата потегли от мястото си, след това рязко увеличи скоростта, когато превключих. Светлината удари отново, паднах на една страна и замрях.

Лежах безкрайно дълго, обгарян от светлината дори през плътно стиснатите клепачи. Стори ми се, че съм лежал две-три години. Но това продължи само части от секундата.

Стълбата си беше на мястото и се спуснах по нея, като издрасках коленете си в нахвърляния как да е товар.

Промъквайки се в тъмнината като къртица, с ритници ги блъсках пред себе си. Ревът на големи машини зад мен стана по-силен, а след миг към него се присъедини грохотът на честа стрелба и взривове.

— Превъзходно — въздъхнах аз, хвърляйки и последния сандък. — Оръжието е предназначено за използване. И те го използват. Бях сигурен, че ще се окажат компания, която няма нужда да храниш с хляб — нека постреля, и много се радвам, че не сбърках.

Още по-силен взрив обозначи унищожаването на колата ми. По-добре не можеше и да бъде. Взех със себе си предавателя и с лениви крачки се изкачих по стълбата.

Наместих се удобно на нея, опрях се с лакти на земята и заех най-доброто място за наблюдение на това представление. Ревяха реактивни самолети. Перките кълцаха въздуха над главата ми. Пееха куршуми и избухваха бомби. Колата гореше прекрасно, изхвърляйки искри и горящи парчета, когато отломъците биваха улучвани от ураганния обстрел. Когато стрелбата започна да стихва, аз я съживих, като натиснах първото копче на предавателя си.