Хари Харисън: Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

— Наистина прекрасно. Но, честно казано, аз самата бих предпочела да избегна изгодите на този тип възстановяване, ако нямате нищо против.

— Дано успеете. Не ви обвинявам за това.

И двамата погледнаха към Брайън, който влезе с проектора в ръка. Той взе касетата от Карвър и я постави вътре. Когато екранът светна, Брайън и Лиа се приведоха напред. Карвър се облегна и отпи от чашата си, докато слушаше записа. Беше го чувал вече много пъти и почти задряма в първата част, но към края се окопити и заслуша внимателно. Гласът на Хартиг от записа прдължаваше да говори — спокоен и прецизен глас, който въпреки приближаващата смърт до последния момент се опитваше да остави полезна информация за тези, които биха го последвали. Когато записът свърши и екрана изгасна, Лиа беше ужасена. Брайън се обърна към Карвър с безизразно лице.

— И Фонкулт иска ние да отидем на тази планета, Селм–2? — попита той. Карвър кимна. — Защо? Та тази работа е по-подходяща за десантчиците. Защо не изпратят нещо достатъчно голямо и тежковъоръжено, което може да се грижи за себе си?

— Не. Точно това не искаме да правим. Опитът показва, че въоръженото нахлуване никога не е правилният подход. Войната не върши работа. Войната убива. Това от което се нуждаем, са знания, информация. Трябва да разберем какво става на тази планета. И ни трябват опитни хора — като вас двамата. Може би Дис беше първата ви задача, в която сте били въвлечени срещу волята ви. Но се справихте изключително успешно и направихте неща, които специалистите определяха като невъзможни. Искаме да използвате талантите си и в този случай. Не отричам, че може да се окаже ужасно опасно. Но трябва да бъде направено.

— Не съм правила планове за вечен живот — Лиа се протегна към телефона, за да поръча нещо силно за пиене. Нейната пренебрежителност не можеше да измами Брайън.

— Ще отида сам — каза той. — Така ще се справя по-добре.

— Не можеш, безмозъчна планина от мускули. Не си достатъчно умен, за да се справиш сам. Или идвам с теб, или никъде няма да ходиш. Само се опитай да тръгнеш сам и аз лично ще те застрелям — поне ще спестя разходите по транспортирането ти там, където някой друг ще го направи.

— Съчувствието и разбирането ти са направо трогателни. Съгласен съм. Логиката на аргументите ти ме убеди, че ще бъде най-добре да отидем заедно.

— Добре. — Тя грабна току-що появилата се чаша и отпи дълга глътка. — Каква е следващата ни стъпка, Карвър?

— Трудна. Трябва да убедим капитана на този кораб да се отклони от курса и да мине покрай Селм–2. В орбита около планетата би трябвало да ни очаква базов кораб.

— И какво трудно има в това? — попита Брайън.

— Виждам, че никога не сте си имали работа с капитан на междузвезден лайнер. Всичките са доста твърдоглави. И имат пълна власт, докато трае полета. Не можем да го принудим да промени курса. Можем само да го убедим.

— Аз ще го убедя — Брайън се изправи и се извиси над тях. — Ние поемаме тази задача и някакво си шофьорче на космически кораб не може да застане на пътя ни.

Капитан М’Лута можеше да бъде описан по множество начини. Но никакъв полет на въображението не би могъл да го определи като „шофьорче на космически кораб“. Сега той и Брайън Брад стояха лице срещу лице и се гледаха в упор. И двамата бяха едри мъже — масивни и високи, а капитанът — дори малко по-висок. Беше не по-зле сложен от Брайън — и поне толкова свадлив. Приличаха си почти по всичко, с изключение на това, че кожата на Брайън беше с цвета на златист бронз, а тази на капитана — съвсем черна.

— Отговорът е „не“ — каза капитан М’Лута с леден глас, който издаваше нарастващия му гняв. — Можете да напуснете мостика ми.

— Не зная дали сте ме разбрали правилно, капитане. Това беше само едно неофициално искане…

— Чудесно. Неофициалното ви искане е отхвърлено.

— Но аз още не съм ви съобщил причините за молбата ни…

— И никога няма да успеете, ако постъпя така, както възнамерявам. А аз ще го направя. Аз съм капитанът на този кораб. Имам екипаж, пътници и товар, за които да се грижа. Както и разписание. Тези неща са най-важни за мен. Винаги. Правилникът бе нарушен от вашите хора, които осъществиха срещата и Ви позволиха да ползвате капсулата. Прибрах Ви на кораба, защото ме информираха под тревога, че е важно и спешно. Но тревогата свърши. Ще си тръгнете ли, или ще ми се наложи да ви изритам?

— Защо не опиташ?

Гласът на Брайън беше тих, почти шепот. Но юмруците му бяха стиснати, мускулите — напрегнати, а погледът му — втренчен в капитана. Който му отвърна със също такъв поглед. Карвър се затътри напред и с усилие се мушна помежду им.