Хари Харисън: Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

— Какво ти е? Какво става? — Попита Лиа. Бе усетила с рамото си внезапното напрежение, обзело Брайън. Лежаха облегнати на дълбокия мек шезлонг и гледаха през илюминатора изпълнената със звезди тъмнина на междузвездното пространство. Голямата му ръка обгръщаше крехкото й тяло и тя беше съвсем сигурна във внезапното му напрягане.

— Нищо, нищо особено. Погледни онези цветове там…

— Виж какво, мила грамада от мускули, може да си най-силният щангист на галактиката, но си също така и най-слабият лъжец. Току-що нещо се случи. Нещо, за което аз не зная.

— Наблизо има някой, който досега не беше тук. Някой, който носи неприятности.

— Напълно вярвам в способностите ти на емпат, защото съм ги виждала в действие. И зная до каква степен си способен да усещаш емоциите на другите хора. Но ние сме в открития космос и се движим между две слънца отделени на светлинни години — така че, как е възможно да има нов човек на кораба?

Тя млъкна и внезапно се вгледа в звездите.

— Спасителна капсула, как не се сетих! Сигурно е уговорена среща, а не случайно съвпадение. Има ли и друг ПЪТ-кораб наблизо? И някой, който използва спасителната капсула, за да мине на нашия?

— Не идва, а е вече пристигнал. Вече е на борда. И идва насам, право към нас. Това никак не ми харесва. Не ми харесва или човекът, или съобщението, което ни носи.

С бързо и меко движение Брайън скочи на крака и се заоглежда със стиснати юмруци. Въпреки, че бе по-висок от шест фута и тежеше почти триста паунда, той се движеше като котка. Лиа погледна отдолу нагоре масивното му тяло и сама почувства напрежение.

— Не можеш да си сигурен — тихо каза тя. — Несъмнено си прав, че някой пристигна на борда. Но това не означава, че той непременно трябва да има нещо общо с нас…

— Един мъртвец. Или може би двама. А този, който идва насам също мирише на смърт. Вече е тук.

Лиа ахна, когато чу тихото плъзване на вратата зад нея. Страхливо погледна през рамо и се вгледа в отвора, без да знае какво да очаква. Чу се тихо тътрене, а след това тупване. Тътрене, тупване. По-близко и по-силно. В рамката на вратата се появи мъж, който се поколеба и заоглежда стаята, мигайки така, сякаш има някакъв проблем със зрението.

На Лиа й бе нужно голямо усилие, за да прикрие обзелото я отвращение; трябваше да си наложи да не погледне встрани. Единственото око на човека бавно се отмести от нея и се спря върху Брайън. След това той отново тръгна — сгърчения му крак се влачеше, а тежките удари на патерицата отекваха. Изглежда същата сила, която бе смляла краката му, бе съдрала и дясната част на лицето му. То беше покрито с бледорозова присадена кожа. Дясната му ръка също липсваше, а към ключицата бе присаден зародиш на ръка, който може би след около година щеше да се превърне в пълноценен крайник. Но сега от рамото му безпомощно висеше малка бебешка ръчичка, не по-дълга от тридесети-на сантиметра. Той закуцука напред, слаб и изкривен, за да се изправи пред огромната фигура на Брайън.

— Казвам се Карвър 2 2 carver — резбар (Б.пр.) . — Името прозвуча като ужасяваща пародия на състоянието му. — И съм тук, за да се срещна с теб, Брайън.

— Знам. — Напрежението изчезна от тялото на Брайън така внезапно, както се бе появило. — Седни и си почини.

Лиа не можа да се въздържи и се дръпна встрани, когато Карвър с въздишка се настани до нея. Чу тежкото дишане и забеляза потта избила по кожата му. Мъжът затършува в джоба си, откъдето извади малка капсула, която сложи в устата си. Обърна към нея и кимна.

— Доктор Лиа Морис — каза. — Те искат и вас.

— Фонкулт? — попита Брайън.

Карвър кимна.

— Фондацията за културни взаимоотношения. Разбрах, че и преди сте работили за нас.

— Да, спешно се наложи…

— Винаги е спешно. Случи се нещо изключително важно. Изпратен съм да се срещна с вас.

— С нас? Та ние идваме направо от ада на планетата Дис. Лиа беше болна. Обещаха ни да не ни търсят известно време, за да си починем. Съгласихме се отново да работим за вашите хора, но не веднага…

— Казах ви — винаги е спешно. — Гласът на Карвър беше дрезгав и той притисна здравата ръка между коленете си, за да спре треперенето й. Може би от умора или болка — или и двете. Но той не се предаваше. — Аз самият идвам от една спешна задача, както сами виждате. Иначе сам бих отишъл. Ако това ще ви помогне да се почувствате по-добре — да, зная какво се е случило с вас на Дис, така че предложих аз да поема задачата. И ми се изсмяха. А не мисля, че беше много смешно. Готови ли сте сега? — обърна се към Брайън той.