Хари Харисън: Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

— Казвам се Брайън Бранд. Да разбирам ли, че Корпс 3 е военното ви разузнаване?

— Така е. Колко сте наблюдателен. Нямаме намерение да ви причиняваме нищо лошо, Брайън. Но много бихме да разберем какво смятахте да правите с Делта-кулата, която бяхте отворил.

— Така ли се нарича? Изследвах я, защото предположих, че може би има нещо общо с войната на Селм–2.

— Искате да кажете, че сте някакъв шпионин, така ли?

— А вие искате да кажете, че на тази планета има нещо за шпиониране, ли?

— Моля ви, Брайън, да не си играем игрички. Мястото, където бяхте намерен, е с огромно стратегическо значение, както добре знаете. Ако сте от разузнаването на Гьонгьос, по-добре да ми кажете — знаете колко лесно можем да получим истината от вас.

— Страхувам се, че нямам представа за какво ми говорите. Истината е, че съм напълно объркан от случилото се. Кацнах на тази планета в средата на опустошителна война…

— Извинете, но на тази планета няма война, много добре знаете… — За първи път на лицето на Хегенус се изписа някаква емоция — внезапен шок. — Не, вие не знаете това, нали? Мислите си, че още се намирате на Селм–2. И не сте от Гьонгьос…

Мъжът реши нещо и внезапно натисна един от бутоните пред себе си. Брайън усети остра болка в предмишницата си и светкавично я вдигна. Твърде късно. Блестящата игла се скри в облегалката на креслото, вече изпълнила задачата си. Той се опита да стане, но разбра, че не може. Нито пък можеше да си държи очите отворени. Започна да пропада в тъмна бездна…

През първия ден Лиа нямаше нищо против очакването в гората. Беше й приятно да си почине след дългия поход, да седи на брега на потока, потопила крака в хладната вода. През високите дървета се виждаха преминаващите облаци и шумните ята летящи гущери. Хранителните дажби бяха безвкусни както винаги, но я засищаха. Когато слънцето залезе и въздухът стана студен, тя изтърси чувала си и се вмъкна в него. Остави пистолета до главата си, както й бе казал Брайън. Тревожеше се за него, но се опитваше да не мисли за това. Дърветата образуваха тъмни пътеки в звездното небе. Очите й се затвориха и тя потъна в сън.

През нощта вика на някакво животно отекна в гората и стресна Лиа, която се събуди и сграбчи пистолета. И преди беше чувала подобни крясъци през нощта, но те не я тревожеха. Защото Брайън беше с нея. Тихото му присъствие й бе давало възможността отново да заспи, знаейки, че по всяко време може да разчита на защитата му. Само че сега той не беше с нея. След това заспа трудно и се буди няколко пъти, заслушана в звуците, долитащи от мрака. Нощта й бе станала неспокойна и не успя да се отпусне и отпочине до сутринта.

През следващия ден Лиа прекара времето си, поправяйки и допълвайки рапорта. Компютърът от кораба й го пускаше, а тя го допълваше и модифицираше на места. Опита се да не мисли за Брайън, който вървеше сам през тесния каньон. Опита се да прогони мисълта за това какво би се случило, ако срещнеше някой от танковете.

Втората нощ мина не по-добре от първата и на зазоряване Лиа се чувстваше съсипана от умора. Изми се в потока, а след това използва гребена, за да пооправи косата си. Сухите дажби бяха както винаги безвкусни и докато ги мокреше във водата, забеляза някакво движение между дърветата. Там имаше нещо!

Беше обещала на Брайън, че ще следва инструкциите му. И веднага го направи. Грабна пистолета и пусна един откос експлозивни заряди към гората. Когато спря да стреля, един глас каза на Есперанто:

— Ние сме приятели…

Втори откос последва първия. Тя нямаше приятели тук! Хвърли се зад каменната преграда и се загледа към дърветата. Нещо механично изкашля в гората и зад нея се чу глуха експлозия. После още една. Появиха се облаци лют дим, които се разпростряха към нея и я погълнаха. Задържа дъха си, но после все пак й се наложи да вдиша. Закашля се, седна кашляйки, а после полегна и затвори очи, все още кашляйки. Остана да лежи тихо и неподвижно, дори когато от гората излязоха мъже с маски и погледнаха надолу към тялото й.

Брайън примигна, отвори очи и погледна белия таван. Мислите му бяха мъгляви и му бе нужно известно време, за да си припомни какво се бе случило. Каньонът… не, беше стигнал до края на каньона… черната метална колона. После войниците, пленяването, разговора с човек на име Хегедус. Нещо се случи… сега си спомни, инжекцията, наркотика и после… нищо. Освен усещането, че е минал известен период от време. Погледна надолу и видя, че лежи на някакво легло, долепено до една от стените на голяма стая без прозорци. В стаята имаше маса и непретенциозна метална мебелировка — няколко кресла, покрити със същата тъкан като леглото. Движението на главата му причини леко замайване, а когато седна усети, че му се вие свят и се хвана за леглото, докато му мине. Гаденето му бързо бе заменено от гняв. Наистина не му харесваше да се отнасят с него по такъв начин. Още повече, че тайната на Селм–2 си оставаше все така неразгадана. Стана и въпреки световъртежа отиде до вратата и натисна бравата. Заключено. Вече се обръщаше, когато чу тихо жужене от някакъв механизъм, скрит във вратата. Бравата се завъртя и вратата се отвори.