Абрахам Мерит - До Сатаната — седем крачки!

— Какво ти става? — запитах го изумен.

— Ами празникът би ги отвлякъл — отвърна той и при това погледна Ева с крайчеца на окото си. — Но сега… какво да ви кажа…

— Бъди така добър и не ме считай за слаба жена, Баркър — ядовито подхвърли Ева. — Не щади напразно чувствата ми. Какво искаше да кажеш?

— Е добре, казвам го направо. Нямам никакво понятие, къде се намираме.

Аз изсвирих с уста.

— Но пътя до тук знаеше, нали?

— Ами — отвърна той — действах наслука капитане. Знаех, че има проход зад тунела и стая накрая на стълбата. В нея Сатаната крие златния трон. Дори веднъж бе погледнал вътре отгоре. Затова реших, че там непременно има изход. Провървя ми и го намерих. Но не знам, как да изляза сега от тук.

— Може би най-добре ще бъде да се движим нанякъде — предложи Ева.

— Разбира се — съгласих се аз. — Имаме само един пистолет. И всеки миг могат да се появят робите.

— Предлагам да се движим надясно — каза Хари. — Ние сме близо до личните помещения на Сатаната. Това поне зная. Дръжте пистолета в себе си, капитане.

Ние внимателно тръгнахме по коридора. Баркър оглеждаше стените, поклащаше глава и си мърмореше неразбрано. А мен нещо ме бе удивило още от онази минута, когато Ева бе изскочила от тъмната страна на амфитеатъра и бе застанала до мен. Сега имах време де си го изясня.

— Хари — запитах аз, — как направи така, че символите да се появяват само на едната част на кълбото? Какво попречи на Сатаната да направлява от черния си трон? Той така се стараеше. Ти изглежда си се промъквал в храма, след като се разделихме?

— Това направих преди да си тръгнем, капитане — захили се той доволно. — Вие нали забелязахте, че се рових в механизма?

— Мислех, че го настройваш отново.

— Наистина правех нещо подобно — продължи да се хили. — Но според собствените ми разбирания. Така че приспособлението на трона му не работеше. Знаех, че следващата среща в храма ще бъде с вас. Страхувах се само да не забележи отсъствието на шума. Слава Богу, не забеляза. Прекалено се бе разпенил…

— Хари — прегърнах дребното човече през рамото, — ти напълно ми се отплати за това, което бях направил за тебе.

— Е, е, нека изчакаме да се измъкнем от тук…

Той млъкна изведнъж…

— Какво бе това — прошепна след известно време.

До нас се донесе взрив още по гръмогласен от тези които бяха в храма. И то близо до нас. Подът на коридора се разлюля под краката ни. После проехтя още един взрив.

— Хвърлят бомби! — възкликна Баркър.

Третият взрив бе съвсем близо.

— Да ги вземат дяволите! Време е да изчезваме от тук! — Баркър се зае да мирише стените като териер. Неочаквано викна и се спря. — Намерих нещо. Сега искам тишина. Стойте зад мен, аз ще погледна.

Той натисна стената и тя се раздвижи, като се видя един от малките асансьори. Чух облекчената му въздишка и се натикахме вътре.

— Къде? — той затвори панела. — Нагоре или надолу?

— Ти как смяташ?

— Ами храмът е на нивото на земята. Ние сега сме под него. Тръгнем ли надолу ще се окажем край „оборите“ за робите. Нагоре — ще трябва да минем през храма. Но не спираме ли никъде, капитане, там сега едва ли има повече роби от тук.

— Нагоре — решително произнесе Ева.

— Добре, нагоре — повторих след нея.

Асансьорът започна бавно да се изкачва. Нов взрив ни разклати и на главите ни се посипа мазилка.

— Наближаваме — прошепна Ева.

— Ако се доберем до покоите на Сатаната, ще потърсим личния му тунел — Баркър спря асансьора. — Той е тук някъде наблизо. И това ще ни бъде най-добрия шанс, капитане. Провърви ли ни, ще се озовем в безопасност на брега.

— Хващам се на бас, че в замъка всички знаят, какво става и се опитват да се измъкнат. Ние бихме могли да се възползваме от катера.

— Мирише на изгоряло — обяви Ева.

— И още кака — Баркър се занима с асансьора, като го насочи нагоре с максималната му скорост.

Пред нас в стената се появи цепнатина и от нея се изви облак дим. А Баркър в същия миг спря изкачването и внимателно отвори панела. Като надникна навън, се огледа и ни кимна да излизаме. Ние се оказахме в малка стая, облицована с тъмен камък. От едната ни страна се намираше бронзова врата. Очевидно това бе приемна. Но накъде водеше тази врата?

Докато стояхме в нерешителност, ние чухме още два взрива, един след друг. Стори ми се, че станаха на един етаж. Последва трясък като на падаща стена. Лифтът от който току що бяхме излезли се сгромоли с трясък. И от появилия се отвор нахлу гъст дим.