Абрахам Мерит - До Сатаната — седем крачки!

— Нощта е прекрасна, нали, сър? — той хвърли клечката. — Нощ само за приключения. А зад нас се намира град, в който всичко е възможно.

Погледнах го внимателно. Странна забележка, особено ако се има предвид, че днес аз бях тръгнал да търся приключения. Но в края на краищата, какво е странното? Може би в мен говори прекалената подозрителност? Той не би могъл да знае, какво ме е привлякло тук? Добрите очи и приветливото лице ме накараха незабавно да се откажа от тази мисъл. Това трябва да е някакъв учен, който изглежда идва тук поради тишината на парка.

— Погледнете парахода — показа пристанището и очевидно не подозираше, че го изучавам. — Истинско съкровище на потенциални приключения. В него мълчаливи Александровци, неизвестни Цезари и Наполеони, неосъществени Язони са почти готови да тръгнат за златното руно и по следите на още по неосъществимите Елени и Клеопатри и не им достига само някаква дреболия, която да ги подтикне и те да потеглят към завоюването на света.

— Какво щастие за света, че не са успели да се осъществят — разсмях се аз. — Колко време би изминало, докато тези Цезари, Наполеоновци и други величия биха се хванали за гърлото и света би се забулил в огън и дим?

— Никакво — отвърна ми той сериозно. — Никакво, ако те се намират под контрол на воля и интелект, които са повече от сумата на тяхната воля и интелект. Мозък, по-мощен от техния в съвкупност, разум мислещ и ръководещ ги, с воля по силна от тяхната, е способен да ги застави да изпълняват определен план, точно, както си го е съставил.

— И в резултат, сър, ще се получи — започнах да възразявам, — не някакви супер пирати, престъпници или куртизанки, а просто свръхроби.

— Но те ще бъдат по-малко роби, отколкото останалите в историята — отвърна ми той. — Персонажите, които споменах като типични, винаги са били под контрола на провидението или Бога, ако предпочитате този термин. Волята и интелектът, за които ви казах, ще бъдат по-ефективни, но те се появяват в човешките черепи благодарение грешките на съдбата или Бога, който, естествено ако съществува, е длъжен да наблюдава множество светове и няма възможност прекалено внимателно да следи за всеки индивид, населяващ тези безчислени светове. Не, мозъкът за който приказвам, ще се ползва от талантите на своите слуги най-пълноценно и няма да ги изразходва напразно. Той ще ги възнаграждава справедливо и достойно, а ако трябва да ги наказва, то наказанието ще бъде напълно справедливо. Този мозък-гигант няма да разпръсква хиляди семена с надеждата, че случаят ще ги захвърли на плодоносна почва и те ще дадат добри кълнове. Той ще избира неколцина, ще им подбира почвата и ще следи нищо да не им пречи да растат.

— Такъв мозък ще бъде нещо повече от съдбата или ако предпочитате другия термин, повече от Бога — казах аз. — Повтарям, това ми прилича на свръхробство, Как прекрасно ще бъде за света, такъв мозък да не съществува никога!

— Да — той се замисли, — но, виждате ли, той съществува.

— Нима? — опитах се да съобразя, шегува ли се или е сериозен. — И къде се намира?

— Това вие скоро ще узнаете… мистър Киркхайм — студено ми отвърна той.

— Вие ме познавате! — за миг ми се стори, че не съм чул правилно.

— Дори много добре — отвърна той. — И този мозък, в чието съществуване вие се съмнявате, знае за вас всичко, което му е необходимо да знае. Той ви призовава. Да вървим, Киркхайм, време е!

Ето какво било! И така, срещнах се с този, когото исках. Те, които и да бяха, заиграха с открити карти.

— Минутка, моля — при звуковете произнесени от този високомерен глас, който само преди миг ми се струваше така вежлив, усетих, че в мен се пробужда гняв. — Който или каквото да ви е изпратило при мен, то нито вие, нито той не ме познавате така, както си мислите. Позволете ми да ви кажа, че аз не отивам никъде, ако не зная, къде отивам и се срещам само с тези, с които искам. Кажете ми, къде искате да ме отведете, при кого и защо. Тогава ще реша, да отговоря ли на този… — как го нарекохте? — хм… призив.

Той спокойно ме слушаше. Изведнъж ръката му се стрелна и се впи в рамото ми. Срещал се бях с извънредно силни хора, но такъв още не бях виждал. Ръката ми се парализира и бастунчето ми падна на земята.

— Казах ви какво е необходимо — студено каза той. — Вие веднага тръгвате с мен!

Той ме пусна и за скочих на крака и направо се разтреперих от гняв.

— Проклет да си! — възкликнах аз. — Аз отивам там, където искам… — и се наведох да си вдигна бастунчето.