Хосе Сомоса - Зигзаг

— Мога ли да знам причината?

— Не ме блазни идеята да ти заповядвам каквото и да било.

— Тук вече грешиш.

Валенте удари няколко клавиша и уравненията отстъпиха място на образи.

Шокиращ беше видът им след студените числа от предишната страница; беше нещо подобно на контраста между голата, вързана жена и портретите на знаменити физици. Картините започнаха да се редят една след друга от само себе си, а Валенте просто се обърна към нея и се вгледа в лицето й с усмивка.

— Доста са интересни снимките, които съхраняваш в личните си файлове. Не по-малко от форумите, в които участваш…

Елиса беше загубила способността си да говори. Погазването на правото й на частен живот й се струваше чудовищно, но фактът, че той й показваше това съвсем неприкрито, я накара да се почувства дори още по-унизена.

Много внимавай с Рик.

— Не ме разбирай погрешно — каза Валенте, докато цяла година от най-интимните й занимания преминаваше по екрана като навървено ползвано бельо: не ме е грижа за това как релаксираш, когато си почиваш от учебниците. Нека да го кажа направо: не ми дреме за самотните ти оргазми. И аз колекционирам подобни снимки. Всъщност понякога аз самият ги заснемам. Както и филми. Видя ли моето студио в съседната стая? Имам приятелки, момичета, дето правят какво ли не… Но досега не бях виждал никоя, която да проявява… Оо, тази тук е супер — посочи. Елиса отвърна поглед.

Много внимавай.

— Която да проявява страст към екстремното, исках да кажа — довърши той и разкара снимките с още един удар по клавишите. Отново се появиха уравненията. — Да се чудиш, в теб открих сродна душа с вкус към нездравото и това ме радва, защото, честно казано, смятах, че ти харесва единствено да търсиш да блеснеш пред Бланес като малка глупачка, както днес. Искам само да знаеш, че грешиш: разбира се, че има какво да ми заповядаш. Например да престана да си пъхам носа в личните ти работи. Или пък да не казвам на никого как да го прави.

„Какво точно представляваше той? — запита се тя. — Що за екземпляр беше?“ Погледна ръбестото му лице, бледо като белосан череп, носа, женствените устни и огромните му очи, подобни на вселени, с цвят на гора, затулени от тънка сламена коса. Отвращение беше единственото чувство, което Валенте събуждаше в този момент в нея. Неочаквано усети, че беше успяла да превъзмогне част от магическата му мощ — бе в състояние да реагира.

— И така, приемаш ли? — попита той. — Твоето подчинение срещу моето.

— Приемам.

Забеляза, че Валенте не беше очаквал този отговор.

— Говоря сериозно, предупреждавам те.

— Вече ми го показа. Аз също.

Сега той изглеждаше разколебан.

— Наистина ли мислиш, че твоето частично решение е правилно?

То е правилно. — Елиса изпъна устни. — И вече ми хрумват няколко неща, които ще ти наредя да извършиш.

— Мога ли да знам какви са те?

Тя поклати отрицателно глава. Внезапно сякаш проумя нещо. Стана бавно, без да откъсва поглед от него.

— Не ме предупреди, че ни следят, за да ми помогнеш — каза. — Направил си го, за да ми навредиш . Но все още не разбирам по какъв начин…

В този миг Валенте взе да я имитира: стана. Тя забеляза, че са почти еднакви на ръст. Погледнаха се в очите.

— След като ти го каза — отвърна той, — признавам, че те излъгах: не вярвам да е „следене“ в точния смисъл на думата. Въпросникът, информацията, събрана от семействата ни… Това е ясно. Целта им не е да ни шпионират, за да разберат с какво се занимаваме, а да ни изучат , за да ни опознаят . Те извършват някакъв таен подбор. Искат да изберат един от двама ни, за да участва в нещо… Не знам какво е то, но съдейки по разгърнатата от тях дейност, трябва да е нещо много важно и необикновено. В подобни случаи, ако им покажеш, че си наясно, че те следят, автоматично отпадаш от процеса на подбор.

Затова значи изхвърли мобилния ми на боклука — промълви тя, разбирайки.

— Не вярвам тази подробност да е решаваща, но да, възможно е да са се подразнили от теб. Може би сега си мислят, че искаш да скриеш нещо и вече са те зачеркнали…

Елиса почти се успокои, като чу това. Сега наистина знам към какво се стремиш.

Ала грешеше. Желанието му не беше единствено да я отстрани от пътя, който водеше към Бланес. Разбра го, когато го видя да вдига ръка без никакво предупреждение, насочил тънките си пръсти към гърдите й.

Всичките й сетива изкрещяха да се отдръпне. Но не го стори. Валенте също не я докосна: ръката му се плъзна във въздуха, на няколко милиметра от тениската й, и се спусна към ханша, сякаш очертавайки линията на тялото й. Докато траеше това призрачно опипване, Елиса бе спряла дъха си.