Хосе Сомоса - Зигзаг

— Моите заповеди няма да бъдат лесни за изпълнение — каза той, — но пък ще са забавни.

— Умирам от нетърпение да ги чуя. — Тя взе жилетката си. — Мога ли вече да си тръгвам?

— Ще те изпратя.

— Ще намеря пътя и сама, благодаря.

Слизането по стълбата, където се носеше онзи старчески глас, стенещ нещо, което звучеше като „Истар“, бе напрегнато и мрачно. Озовала се на улицата, Елиса се поспря да вдъхне въздух с широко отворена уста.

Сетне огледа света край себе си, сякаш го виждаше за пръв път, сякаш току-що се беше родила и попаднала насред сенките на града.

Времето е странно.

Странността му произтича преди всичко от това, че ни е толкова близко. Не минава и ден, без да се съобразяваме с него. Измерваме го, ала не можем да го видим. То ни се изплъзва така, както и душата, а същевременно е физическо явление, доказуемо и универсално. Свети Августин обобщава противоречивата му природа със следните думи: Si non rogas, inielligo („Разбирам го, когато не ме питаш“).

Учени и физици са спорили по този въпрос, без да постигнат съгласие. Това се дължи на факта, че времето като че ли надява различна маска в зависимост от начина, по който го изследваме, включително и по който го усещаме. За физика дефиницията на „една секунда“ е точният отрязък, заключен между 9192631,770 трептения на атома на цезия. За астронома една секунда е равна на единица, разделена на 31556925,97474, а това представлява времето, за което Земята се завърта на 360 градуса тоест, една тропическа година. Но за всеки, който е очаквал да се появи лекарят, за да му съобщи дали е минала успешно животоспасяващата операция на любим човек, една цезиева или астрономическа секунда невинаги се равнява на една секунда. Секундите в нашия мозък могат да се влачат безкрайно бавно.

Мисълта за субективното време не е била чужда дори на най-древната наука и философия. Учените никога не са отхвърляли предположението, че психологическото време варира според индивида, ала са били единодушни, че физическото време е едно и също за всички наблюдатели.

Но това било грешно.

През 1905 година Алберт Айнщайн нанася окончателен удар на това схващане със своята теория за относителността. Не съществува привилегировано време, а толкова времена, колкото са местата, от които те биват наблюдавани, и така времето е неделимо от пространството: следователно не става дума за нещо недействително, нито за някакво субективно усещане, а за неотменимо качество на материята.

При все това споменатото откритие далеч не изяснява всичко, свързано с въпросния постоянно изплъзващ ни се приятел. Нека си представим например движението на стрелките на часовник. Интуитивно знаем, че времето върви напред . „Колко бързо минава“, вайкаме се ние. Ала има ли смисъл да твърдим това? Ако нещо върви напред, го това се извършва с определена скорост, а каква е скоростта на времето ? Гимназистите, които се хващат в капана на този привидно лесен въпрос, отговарят: „Една секунда в секунда“. Но това е лишено от смисъл. Скоростта установява винаги връзка между мярка за път с мярка за време, така че не е възможен отговорът „една секунда в секунда.“ Независимо от това, че тайнственият персонаж Време се движи, ние не успяваме да се споразумеем относно неговата скорост.

От друга страна, ако наистина става дума за ново измерение, както твърди относителността, то е доста различно от останалите три, тъй като в пространството можем да се движим нагоре и надолу, надясно и наляво, напред и назад, докато във времето можем да вървим единствено напред . Защо? Какво ни пречи отново да изживеем вече преживяното или поне повторно да го видим? През 1988 година „теорията за секвоята“ на Давид Бланес прави опит да отговори на някои от тези въпроси, но всъщност едва докосва повърхността. Ние продължаваме да не знаем почти нищо относно тази „неотменима“ част от действителността, която се движи в една-единствена посока с неизвестна скорост и която ние разбираме само тогава, когато не ни питат какво представлява.

Много странно.

С тези думи професор Райнхард Зилберг от Катедрата по философия на науката в Техническия университет в Берлин откри уводната си лекция в зала ЮНЕСКО на Двореца на конгресите в Мадрид, където се провеждаше Международният симпозиум „Природата на време-пространството в съвременните теории“. Залата, със скромни размери, бе препълнена с гости и журналисти, очакващи с нетърпение да чуят Зилберг, Витен, Крейг, Марини и двете големи „звезди“ на събитието: Стивън Хокинг и Давид Бланес.