Хосе Сомоса - Зигзаг

Елиса Робледо също присъстваше, но по други причини. Искаше да разбере дали нейната теория за локалните променливи има шанс за успех, а ако ли не — както се надяваше Рик Валенте, — да разбере по какъв начин възнамерява той да получи наградата за спечеления облог.

Почти беше убедена в две неща: че няма да спечели и че би отхвърлила всичко, което той й нареди.

Седмицата за нея беше минала като надбягване с времето. А това изглеждаше парадоксално, като се има предвид, че я беше посветила почти изцяло да изследва задълбочено времето.

У Елиса страстта и интелектът винаги вървяха ръка за ръка. След емоционалното изтощение, което й беше струвала срещата с Валенте, тя седна да размисли и взе много просто решение: независимо от това дали я „наблюдаваха“, или не, със или без „облог“, тя щеше да си изпълнява задълженията. Беше изоставила вече всеки опит да излезе първа в надпреварата за Бланес, но сега не искаше да занемарява края на курса и довършването на курсовата работа.

Потопи се в тази задача с настървение. Няколко нощи си позволи да поспи само за по два часа. Знаеше, че няма да успее нищо да докаже със своята хипотеза за променливата за локално време и беше склонна да се съгласи с Валенте, който отхвърли решението й с довода за петицио принципни, но това нямаше сега значение. „Всеки учен трябва да умее да се бори за идеите си, макар и никой да не ги приема“, си каза.

Отначало не мислеше и за облога. В действителност, при все че в понеделник едва не й прилоша, като се срещна лице в лице с Валенте (не се погледнаха, нито се поздравиха, сякаш нищо не се беше случило), и че през последвалите дни усещаше лепкавото му присъствие като някаква лека, но упорита миризма, тя нито за миг не се разтревожи за това, което можеше да й се случи — или за това, което щеше да се съгласи да стори, за да удържи на думата си, ако загубеше. Беше виждала и други такива надути и инфантилни индивиди като Рикардо Валенте Шарпе и затова не й правеше особено впечатление незрялата низост, с която той се опитваше да я шантажира относно тайните й в леглото.

Или поне това беше убеждението, което тя се мъчеше да поддържа у себе си на всяка цена.

Вече не беше сигурна дали я следят, както твърдеше Валенте. Във вторник я търсиха от полицията. Доста се изплаши, но те всъщност й се обаждаха, за да я информират, че са намерили мобилния й телефон. Някакъв почтен гражданин го открил в неделя вечерта, когато изхвърлял кутия от сладолед в кофа за боклук на една от улиците в Чуека и не познавайки собственика, занесъл телефона в полицейското управление, обслужващо района на центъра. След определени проверки (захвърлен мобилен телефон винаги будел подозрения, дори безпокойство, й бяха обяснили от полицията) те установили кой е собственикът.

Въпросния следобед, след като се върна от полицейския участък, Елиса отвори апарата с малка отвертка. Не познаваше добре вътрешностите на подобни машинки (нейна територия бяха хартията и моливът), но не й се стори да открива какъвто и да е странен предмет вътре. Човекът, намерил телефона, можеше да е бил същият мъж, когото тя беше видяла през вратата на бара, а Валенте със сигурност би използвал това съвпадение.

В сряда отиде в секретариата в „Алигиери“ заради удостоверението за участие в курса и използва случая да зададе няколко въпроса. Момичето, което я обслужи, потвърди всичко: Хавиер Малдонадо беше студент по масови комуникации и съществуваше преподавател по статистика на име Еспалса. Можеше ли да се говори за конспирация, при положение че беше съшита с бели конци?

Започна да мисли, че автор на целия монтаж е Валенте. Ясно беше, че желае да установи „специални“ отношения с нея (тъй като тя му се струваше… как го бе казал? — „много интересна“). Беше доста хитър тип. Несъмнено подпомогнат от определени случайности, той беше изфабрикувал всички тези небивалици за някакво наблюдение, за да я уплаши. Странно, но тя изобщо не изпитваше никакъв страх от него.

В петък предаде курсовата си работа. Бланес я взе, без да промълви дума, и се сбогува с курсистите си до следващия ден на симпозиума, където щяха да се обсъдят някои „трънливи аспекти на теорията“, като парадоксите, свързани с края „минало“. Не спомена, че подобни парадокси биха могли да бъдат решени. Елиса обърна глава и погледна съперника си. Той се усмихваше, без да я гледа.

Да върви на майната си скапаният Валенте Шарпе.

И така, сега тя беше тук, на симпозиума, за да чуе какво ще отсъдят учените и да узнае резултата от екзотичния облог.