Алма Катцу - Обладателят — този, който взема

— Заемай се. Няма да стоя тук цяла нощ. Оставих Баучър в гората да търси трупа.

Дори и при пълнолуние в гората бе тъмно и пусто, а Люк знаеше, че заместник-шериф Баучър няма големи шансове да намери трупа сам.

Той взе една латексова ръкавица.

— Отиди да помогнеш на Баучър, докато аз я прегледам.

— Не мога да ти оставя задържаната просто така.

— За бога… — каза Люк и кимна към слабичката млада жена. Едва ли ще успее да ме надвие и да избяга. Ако пък толкова се тревожиш, накарай Хендерсън да остане.

И двамата внимателно погледнаха към Хендерсън. Едрият полицай се бе облегнал на рецепцията и прелистваше „Спортс Илъстрейтид“ с едната ръка, а с другата държеше чаша кафе от автомата. Приличаше на мечок от анимационен филм — добронамерен и глуповат.

— Няма да ти е от голяма помощ в гората… Нищо няма да се случи — каза Люк нетърпеливо и се извърна от шерифа, все едно вече са се разбрали. Усети погледа на Дюшейн в гърба си. Той не бе сигурен дали да продължи да спори.

После шерифът се отдалечи и се отправи към плъзгащата се външна врата.

— Стой тук при задържаната — извика на Хендерсън, докато слагаше подплатената с кожа шапка на главата си. — Връщам се да помогна на Баучър. Идиотът не може да намери и собствения си задник дори с карта.

Люк и сестрата се засуетиха покрай завързаната за количката жена.

Той вдигна ножиците.

— Ще срежа блузата ти — предупреди я.

— Направи го. И без това е съсипана — каза тя тихо с акцент, който Люк не можа да определи. Блузата изглеждаше скъпа. От онези, кои го могат да се видят по модните списания, дрехи каквито никой в Сейнт Андрю не носеше.

— Не си оттук, нали? — попита Люк, за да й помогне да се отпусне.

Тя се взря в лицето му. Преценяваше дали може да му има доверие или поне така му се стори.

— Всъщност съм родена тук. Но това беше отдавна.

Люк изсумтя.

— За теб може би е отдавна. Ако си родена тук, щях да те познавам. Цял живот живея по тези места. Как се казваш?

Тя не се върза.

— Не ме познаваш — отговори с равен глас.

Известно време се чуваше само звукът от срязването на мократа тъкан. Работата вървеше трудно, остриетата напредваха бавно през подгизналата материя. Когато приключи, Люк се отдръпна и остави Джуди да почисти момичето с натопена в топла вода марля. Кървавите следи се отмиха и под тях се показа бледа гръд без ни една драскотина. Сестрата остави форцепса, с който държеше марлята, в металната табла, чу се силно тракане. После изскочи от стаята, сякаш бе знаела от самото начало, че няма да открият нищо и че Люк за сетен път ще докаже некомпетентността си. Той извърна очи и покри с лист хартия голия торс на момичето.

— Ако ме беше попитал, щях да ти кажа, че не съм ранена — прошепна тя на Люк.

— Но не си казала на шерифа — отвърна Люк и посегна към табуретката.

— Не, но на теб щях да кажа — кимна на лекаря тя. — Имаш ли цигара? Страшно ми се пуши.

— Съжалявам. Нямам. Не пуша — отвърна Люк.

Момичето го погледна, леденосините му очи се плъзнаха проучвателно по лицето на лекаря.

— Отказал си ги и наскоро, но после пак си почнал да пушиш. Не че те виня, особено предвид всичко, през което си преминал напоследък. Но имаш две цигари в престилката, ако не греша.

Ръката му инстинктивно се стрелна към джоба и той почувства шумолящото докосване на цигарите. Дали беше налучкала, или ги бе видяла да прозират през джоба?

И какво искаше да каже с „всичко, през което си преминал напоследък“? Прави се, че му чете мислите, опитва се да проникне в главата му, както би направило всяко умно момиче, изпаднало в беда. Наистина проблемите бяха изписани на лицето му напоследък. Просто не бе намерил начин да си подреди живота. Беди те му бяха свързани. За да се справи поне с една, трябваше да разбере как да се погрижи за всичките.

— В сградата не се пуши и ако случайно си забравила, си вързана за количката.

Люк щракна с химикалката и се пресегна към клипборда.

— Тази вечер не ни достигат хора, затова ще трябва аз да запиша някои данни за теб в картона. Име?

Тя изгледа предпазливо клипборда.

— Предпочитам да не казвам.

— Защо? Да не бягаш от нещо? Затова ли не искаш да ми кажеш името си?

Той се взря внимателно в нея: беше напрегната, потайна, но се владееше. Люк беше виждал пациенти, замесени в смърт по непредпазливост, и те обикновено бяха истерични — плачеха, тресяха се, пищяха. Тази млада жена трепереше съвсем леко под хартията, кракът й нервно мърдаше, но по лицето й личеше, че не е в шок.