Алма Катцу - Обладателят — този, който взема

„Сватбата е най-важният ден в живота на едно момиче — сопна му се Джуди в отговор. — Но у теб няма и капка романтика. Нищо чудно, че Триша се разведе с теб“. Той вече не отговаряше на това с: „Не Триша се разведе с мен, аз се разведох с нея“, защото така и така никой не му вярваше.

Люк седна на разбития диван във фоайето и се опита да се разсее със судоку. Но се замисли за пътя към болницата тази вечер, за къщите, покрай които бе минал, за пустите шосета и самотните светлинки в нощта. Какво правеха хората, сврени в домовете си през дългите зимни нощи? Никой нямаше тайни от местния доктор. Люк знаеше всички пороци на съгражданите си: кой бие жена си, кой посяга на децата си, кой пие и се забива в преспите с колата си, кой е хронично депресиран от поредната лоша за реколтата година и не вижда надежда на хоризонта. Горите на Сейнт Андрю са гъсти и пълни с тайни. Люк си спомни защо иска да се махне от този град. Беше се уморил да научава чужди тайни и да споделя своите.

Но имаше и още нещо, за което се сещаше напоследък всеки път, щом прекрачеше прага на болницата. Не бе минало много време от смъртта на майка му и той още помнеше ясно нощта, когато я преместиха в отделението, което евфемистично наричаха „хоспис“ стаите за пациенти, чийто край е толкова близо, че не рискуваха да ги карат във възстановителния център във Форт Кент.

Функцията на сърцето й беше паднала под десет процента и тя се бореше за всеки дъх, дори и с кислородна маска. Той седя до нея през цялата нощ, сам, защото бе късно и другите й посетители се бяха прибрали.

Когато сърцето й спря. Люк държеше ръката й. Тя вече бе изтощена и само леко се размърда, след това дланта й се отпусна и жената си отиде тихо, както припада мрак след залез. Апаратурата, която следеше жизнените й показатели, се разписука и почти веднага след това в стаята влетя сестрата, но Люк изключи уредите и махна с ръка като насън. Свали стетоскопа, който бе преметнал през врата си, и провери пулса и дишането й. Беше мъртва.

Дежурната сестра го попита дали иска да остане насаме с мъртвата и той отвърна утвърдително. Беше прекарал по-голямата част от седмицата в интензивното с майка си и му се струваше немислимо да си тръгне сега. Затова поседя още малко при нея, взираше се в нищото, като избягваше да поглежда група, и се опитваше да се сети какво трябва да направи. Да се обади на роднините. Всички бяха фермери и живееха в южната част на окръга. Да се обади на отец Лимън от католическата църква, която така и не успяваше да се застави да посети… Да избере ковчег… Толкова много неща, за които трябваше да се погрижи. Знаеше какво е необходимо да се направи, беше го научил преди седем месеца, когато почина баща му, но само мисълта, че отново трябва да извърви съшия път, му се струваше изтощителна. Точно в такива моменти бившата му съпруга му липсваше най-много. Триша беше медицинска сестра и го успокояваше в трудни мигове. Не губеше разсъдък и оставаше практична дори и в скръбта. Но нямаше смисъл да въздиша по миналото. Вече беше сам и трябваше да се справи със свои сили. Почувства се неудобно, когато си спомни как майка му се надяваше с Триша да останат заедно, как му се караше, че я е оставил да си отиде. Погледна мъртвата жена, изпълнен с вина.

Очите й бяха отворени. А само преди минута бяха склонени. Люк усети как гърдите му се свиха с надежда, макар да знаеше, че това нищо не означава. Просто електрически импулс, преминал през нервите й, когато синапсите са спрели да работят, като остатъци от дим от угаснал двигател. Пресегна се и затвори клепачите й.

Те, разбира се, пак се отвориха, сякаш майка му се събуди. Люк почти подскочи, но успя да овладее страха си.

Но не беше страх, а изненада. Сложи си пак стетоскопа на ушите, наведе се над нея и притисна слушалката към гърдите й. Тишина, никакво клокочене на кръв във вените, никакъв дъх. Хвана китката й. Нямаше пулс. Погледна часовника си: бяха изминали петнайсет минути, откакто бе обявил майка си за мъртва. Пусна студената й ръка, но не можеше да откъсне очи от нея.

Можеше да се закълне, че и тя го гледа, че очите й са впити в него. Тогава ръката й се повдигна от чаршафа и се протегна към него с дланта нагоре, сякаш го подканваше да я хване. Той така и направи, произнесе името й, но веднага щом хвана ръката й, я пусна. Беше студена и безжизнена. Люк отстъпи пет крачки от леглото и потри чело, като се чудеше дали не халюцинира. Когато се обърна пак, очите на майка му бяха затворени, а тялото й — неподвижно. Той едва си поемаше дъх, сърцето му се качи в гърлото.