Л. Смит - Яростта (Книга трета)

Докато младежът се опитваше да се отпусне, неочаквана помощ дойде от Елена, която излъчваше топли щастливи мисли на малко вълче, сучещо от майка си. Този път техниката й на захапване бе правилна и тя се изпълни с невинна гордост и нарастващо задоволство, докато утоляваше мъчителния си глад. И с дълбока признателност, осъзна Стефан с внезапен пристъп на ревност. Тя не мразеше Мат, нито искаше да го убие, защото той не представляваше заплаха за Деймън. Елена харесваше Мат.

Стефан я остави да поеме толкова, колкото беше безопасно, после се намеси. Достатъчно, Елена. Не искаш да го нараниш. Но бяха необходими обединените усилия на двамата с Деймън и вече замаяния Мат, за да я откъснат от шията му.

— Сега тя трябва да си почине — заяви Деймън. — Ще я заведа някъде, където ще си отдъхне в безопасност. — Не питаше Стефан, просто го уведомяваше. Не съм забравил как ме нападна, братко. По-късно ще поговорим за това — отправи мислено послание към Стефан, докато излизаха.

Стефан остана да се взира след тях. Беше забелязал как Елена не откъсва поглед от Деймън, как го последва безропотно. Но сега тя беше вън от опасност, кръвта на Мат й бе дала силата, от която се нуждаеше. Това е единственото, което има значение, повтаряше си той.

Обърна се към Мат. Младежът се бе отпуснал, останал без сили, на един пластмасов стол, втренчил поглед пред себе си.

После очите му се отместиха към Стефан и двамата се изгледаха мрачно.

— И така — поде Мат, — сега вече зная. — Поклати глава и леко се извърна. — Но все още не мога да повярвам — промърмори. Пръстите му опипаха внимателно наранената страна на шията му и трепна. — С изключение на това — Намръщи се. — Този тип, Деймън. Кой е той?

— По-големият ми брат — отвърна Стефан равнодушно. — Откъде знаеш името му?

— Миналата седмица беше в дома на Елена. Котето се нахвърли върху него. — Мат замълча, припомняйки си още нещо. — А Бони имаше нещо като ясновидско видение.

— Имала е предчувствие? Какво каза?

— Тя каза… каза, че Смъртта е в къщата.

Стефан погледна към вратата, през която бяха излезли Деймън и Елена.

— Била е права.

— Стефан, какво става? — В гласа на Мат се прокрадна умолителна нотка. — Все още не разбирам. Какво се е случило с Елена? Винаги ли ще бъде такава? Не можем ли да направим нещо?

— Да бъде каква? — попита Стефан гневно. — Объркана? Вампир?

Мат се извърна.

— И двете.

— Що се отнася до първото, сега, когато е нахранена, може да стане по-благоразумна. Поне така смята Деймън. А колкото до второто — има само едно нещо, което можеш да направиш, за да промениш състоянието й. — Очите на Мат се озариха от надежда, а Стефан продължи: — Можеш да вземеш дървен кол и да го забиеш в сърцето й. Тогава вече няма да бъде вампир. Ще бъде мъртва.

Мат се изправи и отиде до прозореца.

— Макар че всъщност няма да я убиеш, защото това вече е сторено. Тя се удави в реката, Мат. Но тъй като е била поела достатъчно кръв от мен… — замълча, за да овладее гласа си — а явно и от брат ми, се е променила, вместо просто да умре. И се е събудила ловец като нас. Такава ще бъде оттук нататък.

— Винаги съм знаел, че има нещо в теб — заговори Мат, без да се обръща. — Мислех си, че е защото си чужденец. — Поклати леко глава. — Но дълбоко в себе си знаех, че има и още нещо. При все това някакъв вътрешен глас не спираше да ми повтаря, че мога да ти вярвам и аз ти имах доверие.

— Както когато дойде с мен, за да намерим върбинката.

— Да. Нещо такова — кимна Мат и додаде: — Сега вече можеш ли най-после да ми кажеш за какво ти беше?

— За да защитя Елена. Исках да държа Деймън далеч от нея. Но изглежда, че в крайна сметка не това е било нейното желание. — Не можа да сдържи горчивината и болката от предателството.

Мат се обърна.

— Не я осъждай, преди да знаеш всички факти, Стефан. Поне това научих.

Стефан се сепна, сетне се усмихна безрадостно. Като бивши гаджета на Елена сега двамата с Мат бяха в едно и също положение. Питаше се дали и той ще бъде толкова благороден като Мат. Да приеме поражението като джентълмен.

Не мислеше.

Отвън се чу шум. Той бе неуловим за човешките уши и отначало Стефан не му обърна внимание… докато думите не достигнаха до съзнанието му.

Сетне си спомни какво бе направил в същото това училище само преди няколко часа. До този момент съвсем бе забравил за Тайлър Смолуд и яките му приятели.

Сега споменът се върна, срам и ужас задавиха гърлото му. Мъката по Елена бе помътила разсъдъка му и разумът бе отстъпил на емоцията. Ала това не бе извинение за онова, което бе сторил. Дали всички бяха мъртви? Нима той, който много отдавна се бе заклел никога да не убива, днес беше убил шестима души?