Л. Смит - Яростта (Книга трета)

Деймън и Елена го чакаха пред училището. Стефан усети в мрака нетърпението на Деймън, както и новото и диво присъствие на Елена.

— По-добре е да не се издъниш — обади се Деймън.

Стефан не каза нищо.

Училищният салон бе друг център на оживление. Предполагаше се, че събралите се тук ще се забавляват и ще танцуват след церемонията по случай Деня на основателите. Всъщност онези, които бяха останали заради бурята, крачеха нервно напред-назад или се бяха събрали на малки групи и разговаряха. Стефан погледна през отворената врата, съзнанието му търсеше един конкретен човек.

Мат .

Мат се изправи и се огледа озадачено. Стефан искаше да му внуши да излезе отвън. Нуждаеш се от свеж въздух , помисли той, изпращайки посланието в подсъзнанието на Мат. Имаш чувството, че всеки момент ще заспиш .

Заведи я в кабинета по фотография , каза мислено на Деймън, който бе застанал скрит в сенките, невидим в мрака. Тя знае къде е . Не се показвайте, докато не ви кажа . След това се отдръпна и зачака появата на Мат.

Младежът излезе и вдигна към тъмното небе измъченото си изпито лице.

— Стефан! Ти си тук! — извика обезумяло, когато Стефан го заговори. Отчаяние, надежда и ужас се бореха върху лицето му. Забърза към Стефан. — Доведоха ли я вече? Има ли някакви новини?

— Ти какво си чул?

Мат се втренчи за миг в него, преди да отговори.

— Бони и Мередит дойдоха и казаха, че Елена подкарала към моста Уикъри с моята кола. Казаха, че тя…

— Млъкна и преглътна. — Стефан, не е вярно, нали? — Очите му гледаха умоляващо.

Стефан извърна поглед.

— О, Господи! — простена Мат. Обърна се с гръб към Стефан и притисна длани към лицето си. — Не го вярвам. Не вярвам. Не може да е истина.

— Мат… — Стефан докосна рамото на младежа.

— Съжалявам. — Гласът на Мат бе груб и дрезгав. — За теб навярно е истински ад, а аз се разкиснах.

Много по-голям ад, отколкото можеш да си представиш, помисли си Стефан и отпусна ръка. Беше дошъл с намерението да използва Силите, за да убеди Мат. Ала сега му се струваше невъзможно. Не можеше да го направи, не и на първия — и единствен — приятел сред хората, когото бе имал тук.

Имаше само още една възможност — да каже истината на Мат. Нека Мат сам реши какво да прави, след като узнае всичко.

— Ако в момента можеш да направиш нещо за Елена — поде Стефан, — би ли го сторил?

Мат бе толкова погълнат от бушуващите в него емоции, че дори не попита що за идиотски въпрос е това.

— Всичко — отвърна почти гневно и изтри с ръкав очите си. — Ще направя всичко за нея. — Дишаше накъсано, а когато погледна Стефан, в погледа му проблясна нещо като предизвикателство.

Поздравления, помисли си Стефан и в стомаха му сякаш зейна бездна. Току-що си спечели пътуване в Зоната на здрача.

— Ела с мен — рече на глас. — Искам да ти покажа нещо.

Елена и Деймън чакаха в тъмната стаичка. Стефан усети присъствието им, когато бутна вратата на кабинета по фотография, за да влезе Мат.

— Тези врати би трябвало да се заключени — отбеляза Мат, когато Стефан завъртя ключа на лампата.

— Бяха — отвърна спътникът му. Не знаеше какво друго да каже, за да подготви младежа за онова, което го очакваше. Никога досега не се бе разкривал съзнателно пред друго човешко същество.

Остана притихнал, докато Мат се обърна и го погледна. Помещението бе студено и потънало в тишина, но в атмосферата се усещаше някаква тежест. Докато минутите течаха, той видя как изражението на Мат се променя от вцепенена тъга и учудване в неловкост.

— Не разбирам — рече той.

— Зная, че не разбираш. — Стефан се взря в младежа, като съзнателно свали бариерите, които скриваха Силите му от човешкото възприятие. Реакцията на Мат не закъсня и неловкостта по лицето му се замени със страх.

— Какво? — започна той с дрезгав глас.

— Сигурно има много неща, които те учудват в мен — заговори Стефан. — Защо нося очила, когато светлината е силна. Защо не се храня. Защо рефлексите ми са толкова бързи.

В момента Мат беше с гръб към тъмната стаичка. Адамовата му ябълка подскочи, сякаш се опитваше да преглътне. Стефан със сетивата си на хищник чуваше как ударите на сърцето му отекват глухо в гърдите.

— Не — каза Мат.

— Сигурно си се чудил, сигурно си се питал какво ме прави толкова различен от всички останали.

— Не. Искам да кажа — не ми пука. Не си пъхам носа в неща, които не са моя работа. — Мат помръдна леко към вратата, а погледът му се стрелна едва забележимо натам.