Л. Смит - Яростта (Книга трета)

Две прегърнали се момичета стояха в кръга от полицаи и представители на властите. Тях също си ги спомняше. Дребничката с червената коса, която плачеше, се казваше Бони. А високата с водопад от черни коси беше Мередит.

— Но тя не е във водата — казваше Бони на мъж в униформа. Гласът й трепереше и в него се долавяха истерични нотки. — Видях, че Стефан я извади. Вече ви го казах няколко пъти.

— Длъжни сме да проверим. Бурята се усилва, а и се задава нещо…

— Това няма значение — прекъсна го Мередит. Говореше малко по-спокойно от Бони. — Стефан каза, че ако се наложи да я остави, ще я положи под върбите.

— И къде е Стефан в момента? — попита друг униформен.

— Не знаем. Върнахме се, за да извикаме помощ. Той вероятно ни е последвал. Но що се отнася до това, което се е случило с… с Елена… — Бони се обърна и зарови лице в рамото на Мередит.

Те са разстроени заради мен , осъзна Елена. Колко тъпо от тяхна страна. Макар че мога веднага да изясня това. Понечи да тръгне към светлината, но Деймън я дръпна назад. Тя го погледна недоумяващо.

— Не така. Избери си тези, които искаш, и ще ти ги осигуря.

— За какво да ги искам?

— За храна, Елена. Сега ти си ловец. А онези там са твоята плячка.

Елена опипа замислено с език кучешките си зъби. Нищо там не й приличаше на храна. Все пак, след като Деймън го каза, реши да му се довери.

— Вземи, когото ти искаш — рече тя покорно.

Деймън наклони глава назад, присви очи и огледа сцената като експерт, оценяващ известна картина.

— Какво ще кажеш за онези двама парамедици?

— Не — прозвуча глас зад тях.

Деймън хвърли небрежен поглед през рамо към Стефан.

— Защо не?

— Защото вече имаше достатъчно нападения. Тя може и да се нуждае от човешка кръв, но не е нужно да ловува, за да си я достави. — Лицето на Стефан оставаше отчуждено и враждебно, но от него се излъчваше някаква мрачна решителност.

— Значи има и друг начин, така ли? — попита Деймън насмешливо.

— Знаеш, че има. Намери някого, който ще го направи доброволно… или някого, на когото може да бъде внушено да го направи. Някой, който би го сторил заради Елена, но е достатъчно силен, за да се справи психически.

— И предполагам, че ти знаеш къде можем да открием този образец на добродетелта?

— Доведи я в училище. Ще се срещнем там — рече Стефан и изчезна.

И те се приготвиха да напуснат осветеното място и хората, които сновяха наоколо. Елена забеляза нещо странно. В средата на реката, осветен от прожектори, се полюшваше автомобил. Беше почти напълно потънал, с изключение на предния калник, който стърчеше над водата.

Що за тъпо място да се паркира кола, помисли си Елена и последва Деймън обратно в гората.

Емоциите отново се завърнаха у Стефан.

Изпитваше болка. Мислеше, че вече е приключил с това чувство, както и с всички останали. Когато извади безжизненото тяло на Елена от водата, помисли, че нищо повече не може да го нарани, защото нищо не можеше да се сравни с болката, която изпита в онзи миг.

Но бе сгрешил.

Спря се и се подпря със здравата си ръка на едно дърво. Наведе глава и задиша дълбоко. Когато червената мъгла се разсея и отново можеше да вижда, продължи напред, ала изгарящата болка в гърдите му не стихваше. Спри да мислиш за нея, повтаряше си той, но знаеше, че е безсмислено.

Но тя не беше наистина мъртва. Нима това нищо не означаваше? Мислеше, че никога вече няма да чуе гласа й, никога няма да усети докосването й…

А сега, когато го докосна, тя искаше да го убие.

Спря се отново и се преви на две, сякаш щеше да повърне.

Да я види такава, беше много по-голямо мъчение, отколкото да я гледа студена и мъртва. Може би тъкмо заради това Деймън го бе оставил жив. Може би това бе неговото отмъщение.

И може би Стефан просто трябваше да направи онова, което възнамеряваше, след като убие Деймън. Да дочака зората и да свали сребърния пръстен, който го пазеше от слънчевата светлина. Да застане окъпан в огнената прегръдка на тези лъчи, докато изгорят плътта по костите му и спрат завинаги болката.

Но знаеше, че не би могъл да го направи. Докато Елена стъпваше по тази земя, той никога нямаше да я напусне. Дори и тя да го мразеше, дори да го преследваше, за да го убие. Би направил всичко, за да я опази.

Стефан мина по заобиколен път, отивайки към пансиона. Трябваше да се измие и преоблече, преди да позволи да го види някое човешко същество. Щом се озова в стаята си, изми кръвта от лицето и врата си и огледа ръката си. Процесът на зарастване вече бе започнал и ако се концентрираше достатъчно силно, можеше да го ускори и доведе докрай. Силите му бързо го напускаха, схватката с брат му вече го бе изтощила. Но беше важно да се излекува. И не заради болката — той едва я забелязваше, — а защото трябваше да е здрав и да изглежда добре.