Л. Смит: Яростта (Книга трета)

— Бони, Мередит и аз я намерихме. Аз се хвърлих във водата и измъкнах Елена, но тогава…

Но тогава какво, намръщи се Елена.

Устните на Деймън се извиха в подигравателна усмивка.

— И се отказа? Точно ти би трябвало да се досетиш какво се е случило. Или идеята ти се е сторила толкова отблъскваща, че дори не си се замислил? Наистина ли би предпочел тя да е мъртва?

— Тя нямаше пулс, не дишаше! — избухна Стефан. Освен това никога не е поемала достатъчно кръв, за да се промени! — Погледът му стана твърд. — Поне не и от мен .

Елена отвори отново уста, но Деймън притисна два пръста към устните й, за да я накара да замълчи.

— И това сега е проблем — спокойно рече. — Или си прекалено сляп, за да го проумееш? Каза ми да я погледна, но по-добре сам я погледни. Тя е в шок, държи се неразумно. О, да, дори аз трябва да го призная. — Замълча за миг и се усмихна ослепително, преди да продължи. — Има нещо повече от обичайното объркване след промяната. Тя се нуждае от кръв, човешка кръв, в противен случай организмът й няма да има достатъчно сили, за да завърши промяната докрай. И тя ще умре.

Какво иска да каже с това, че се държа неразумно, помисли си ядосано Елена.

— Добре съм — изрече през пръстите на Деймън. — Уморена съм, това е всичко. Смятах да поспя, когато чух, че двамата се биете и дойдох, за да ти помогна. А после ти не ми позволи да го убия — додаде тя с отвращение.

— Да, защо не й позволи? — попита Стефан. Взираше се в Деймън, сякаш искаше с очите си да прогори дупка в него. Всяка следа на примирение бе изчезнала. — Щеше да бъде най-лесното нещо на света.

Деймън се втренчи в него. Внезапно гневът му се завърна и ненавистта му избухна с нова сила. Дишаше бързо и накъсано.

— Може би не обичам лесните неща — просъска той. После отново се овладя. По устните му заигра подигравателна усмивка. — Можеш да го приемеш така, скъпи братко — додаде, — ако някой изпита удоволствието да те убие, то това ще съм аз. Никой друг. Възнамерявам сам да свърша тази работа. А аз съм истински майстор в това, уверявам те.

— Вече си го доказал — изрече Стефан тихо, сякаш и двамата го отвращаваха.

— Но тази — Деймън се извърна с блеснали очи към Елена — не я убих. И защо да го правя? Бих могъл винаги да я променя.

— Може би защото тя съвсем наскоро се сгоди за някой друг.

Деймън повдигна ръката на Елена, чиито пръсти все още бяха преплетени с неговите. На третия проблясваше златен пръстен с тъмносин камък. Елена го погледна и се намръщи, смътно припомняйки си, че вече го е виждала. Сетне сви рамене и се облегна уморено на гърдите на Деймън.

— Е, добре — заговори той и я погледна — това вече не е кой знае какъв проблем, нали? Мисля, че тя сигурно е много доволна, задето те е забравила. — Погледна към Стефан със злобна усмивка. — Но ще го разберем, когато отново дойде на себе си. Ще я попитаме кого от двама ни ще избере. Става ли?

Стефан поклати глава.

— Как изобщо можеш да предложиш подобно нещо? След всичко, което се случи с… — Гласът му заглъхна.

— С Катрин? Аз мога да го изрека, ако ти не можеш. Катрин постъпи глупаво и си плати за това. Елена е различна; тя знае какво иска. Но както сам ще се съгласиш — продължи Деймън, заглушавайки протеста на брат си, — това в момента не е важно. Тя е слаба и се нуждае от кръв. И аз ще се погрижа да си я набави, а след това ще открия кой й е причинил това. Ти може да дойдеш с нас или да останеш тук. Изборът е твой.

Изправи се и повдигна Елена.

— Да вървим.

Елена го последва с желание, доволна, че ще се раздвижи. Гората беше интересна през нощта; досега никога не го бе забелязвала. Совите я огласяха с тъжните си зловещи крясъци, а някаква горска мишка пробягна покрай краката й. Въздухът на някои места бе по-студен. Откри, че се придвижва лесно, крачейки до Деймън сред падналите листа, просто трябваше да внимава къде стъпва. Не погледна назад, за да види дали Стефан ги е последвал.

Тя разпозна мястото, откъдето излязоха от гората. По-рано днес бе идвала тук. Но сега наоколо кипеше трескава дейност: проблясваха сините и червени светлини на полицейските коли, а лъчите на прожекторите прорязваха нощния мрак, сред който бродеха приведени тъмни човешки фигури. Елена ги погледна с любопитство. Някои й се сториха познати. Например онази жена с измъченото лице и тревожните очи — беше леля Джудит, нали? А високият мъж до нея — годеникът й Робърт, нали така?

С тях трябваше да има още някого, помисли си Елена. Малко дете със златисторуса коса като нейната. Но колкото и да се опитваше, не можеше да извика името му в съзнанието си.