Л. Смит - Яростта (Книга трета)

— Към гората — заяви Стефан.

— Към гората — реши Елена. — Ние не докосваме човешки същества и не убиваме. Нали така, Стефан?

В отговор той стисна пръстите й.

— Точно така — рече тихо.

Деймън изви капризно устни.

— И какво точно ще търсим в гората или е по-добре не знам? Мускусен воден плъх? Скункс? Термити? — Погледът му се премести към Елена и той снижи глас. — Ела с мен, аз ще ти покажа какво означава истински лов.

— Може да минем през гробището — предложи тя, без да му обръща внимание.

— Белоопашатите елени по цяла нощ търсят храна из гората — каза й Стефан, — но трябва да сме много предпазливи, докато ги преследваме, могат да чуват почти толкова добре, колкото нас.

Друг път тогава , прозвуча гласът на Деймън в главата на Елена.

— Кой…? О, това си ти! — възкликна сепнато Бони, когато някой я улови за лакътя. — Изплаши ме. Не те чух да идваш.

Стефан осъзна, че трябва да бъде по-внимателен. За няколкото дни, през които отсъстваше от училище, бе забравил навика да върви и да се движи като човешко същество и отново се бе върнал към безшумното, идеално контролирано придвижване на ловеца.

— Извинявай — промърмори той, докато двамата вървяха рамо до рамо в коридора.

— Няма нищо — отвърна Бони, опитвайки се да демонстрира безгрижие. Но кафявите й очи бяха разширени и напрегнати. — И така, какво правиш днес тук? Двете с Мередит ходихме тази сутрин до пансиона, за да проверим госпожа Флауърс, но никой не ни отвори. Не те видях в часа по биология.

— Дойдох днес следобед. Върнах се на училище. Поне докато открием каквото търсим.

— Искаш да кажеш, за да шпионираш Аларик — измърмори момичето. — Казах вчера на Елена да остави тази работа на мен. Опа! — възкликна, когато двама ученици от долните класове, които минаваха покрай нея, я зяпнаха втренчено. Завъртя очи към Стефан. По мълчаливо съгласие двамата завиха по коридора и се запътиха към пустото стълбище. Бони се облегна на стената и въздъхна облекчено.

— Трябва да запомня, че не бива да споменавам името й — рече тя с драматична нотка в гласа, — но ми е толкова трудно . Майка ми ме попита как се чувствам тази сутрин, а аз едва не й отвърнах „чудесно, след като миналата нощ видях Елена“. Не зная как двамата сте пазили — знаеш какво — в тайна толкова дълго.

Въпреки нежеланието си Стефан усети как устните му се извиват в усмивка. Бони приличаше на малко котенце, бликащо от очарование, невинно и без задръжки. Винаги казваше това, което мислеше в момента, дори и да бе в пълно противоречие с казаното преди малко, но всичко, което правеше, идваше от сърцето й.

— В момента стоиш в празен коридор със „знаеш какво“ — напомни й той с престорено застрашителен тон.

— Оххх! — Очите й отново се разшириха. — Но ти не би го направил, нали? — добави с облекчение. — Защото Елена би те убила… О, Боже! — Опитвайки се да смени темата, тя преглътна и рече: — И така… как минаха нещата снощи?

Настроението на Стефан тутакси помръкна.

— Не много добре. О, Елена е добре, в момента спи на безопасно място. — Преди да успее да продължи, ушите му доловиха стъпки в дъното на коридора. Три момичета от горните класове минаваха покрай тях. Когато видя Стефан и Бони, едното се отдели от групата. Лицето на Сю Карсън беше бледо, а очите й — зачервени, но тя им се усмихна.

— Сю, как си? — попита Бони загрижено. — Как е Дъг?

— Аз съм добре. Той също е добре или поне ще бъде. Стефан, исках да говоря с теб — додаде забързано момичето. — Зная, че вчера татко ти благодари, задето помогна на Дъг, но аз също исках да ти благодаря. Искам Да кажа, зная колко ужасно се държаха хората с теб и… ами изненадана съм, че въобще още те е грижа за нас и ни помогна. Но се радвам. Мама каза, че си спасил живота на Дъг. Затова исках да ти благодаря и да ти кажа, че съжалявам… за всичко.

В края на речта гласът й затрепери. Бони подсмръкна и затършува в раницата си за кърпичка. Замалко Стефан да се окаже в компанията на две подсмърчащи и хлипащи момичетата.

— Всичко е наред — рече той. — Как е Челси днес?

— Тя е в приюта. Държат там кучетата под карантина — всички, които успяха да открият. — Сю примигна и изправи рамене, а Стефан си отдъхна — опасността бе отминала.

Възцари се неловко мълчание.

— Ами — обърна се най-после Бони към Сю, — чу ли, че училищният съвет най-после е взел решение за Снежния бал?

— Чух, че тази сутрин са имали съвещание и са решили да се проведе. Макар че някой предложил балът да се охранява от полицията. О, това е последният звънец. По-добре да побързаме за часа по история, преди Аларик да ни накаже.